неделя, 15 ноември 2015 г.

Родени да тичат през каньоните на Мексико

Родени да тичат през каньоните на Мексико
Преводач: Цветелина Лакова








"Родени да тичат" е първата книга от подобно естество, която се захващам да чета - с приключенски, но определено спортен характер, научно-популярна и същевременно почти художествена, Не защото описаните събития не са реално случили се, а заради тръпката, вълнението и съпричастността към героите във въпросните събития. На няколко места прочетох, че книгата е вдъхновяваща - и това е абсолютно вярно, наистина, - но не заради причините, за които може би си мислите, прочитайки заглавието. Не мисля, че всеки, прочел "Родени да тичат", още на следващия ден ще хукне да се състезава на свръх дълги разстояния (гугъл каза, че 50 мили са 80,5 км - so thank you, but no thank you - макар, че от всяка гледна точка е добре редовно да се тренира и колкото по-добре изградени навици имаме в тази посока, толкова по-хубаво... но това е друга тема), но определено смятам, че читателят ще оцени по достойнство чувството за човечност, което струи от почти всяка страница на този роман. И ще се замисли върху някои факти, върху които авторът хвърля светлина - до колко достоверни са те, не мога да кажа с точност, разбира се, , но пък и не виждам причина нещата да не са такива, каквито Кристофър Макдугъл ги описва (но пък аз и нямам достатъчно дълга спортна кариера зад гърба си, за да изкажа някакво по-съществено и обосновано мнение по въпроса, така че все тая). Но както и да е - да говорим за книгата!

"Родени да тичат" разказва за едно състезание. Е, всъщност за много състезания, реално погледнато, но Състезанието е едно и то е епично - заради мястото, където се провежда, заради участниците и най-вече заради своя дух. Може би похватът на автора нарочно ни насоча в тез ред на мисли, но наистина читателят може да усети различната, уникална атмосфера, дори и след като е чел вече около 150-200 страници за същото (останалите са препратки и истории, разказани от втори и трети лица - не по-малко интересни, между другото, според личните ви предпочитания).

Книгата разказва, също така, и за уникалното племе тараумара. Бягащите хора. Бягащи
километри и километри наред, с някакви сандали на краката, през такива местности, за които Беър Грилз ни учи, че трудно можем да оцелеем без да проядем червеи (или поне аз с такова впечатление останах) и да пием в крайна нужда нещо, което един от мъжете на това състезание е направил наистина (и признава колко е отвратително, между другото, но хей, оцеляването е на първо място, нали?). Доста интересни факти ни се представят за това индианско племе от Мексико, за начина им на живот, за отношенията им с външния и модерен свят. Точно такъв тип истории са вдъхновяващи за мен - скритите загадки на планетата, до които се докосваме благодарение на National Geographic (примерно) и хора като Кристофър Макдугъл, които се впускат в неизвестното, без да знаят какво ги очаква отвъд поредния хълм.

Арнулфо Кимаре от тараумара и Скот Юрек на
състезанието в Медните каньони, Мексико
Но тараумара са само част от основния въпрос, който си задава г-н Макдугъл (Мечката, както го е нарекъл Кабайо Бланко - уникален образ, за който, по мое мнение, си струва да се напише цяла отделна книга - по-късно научих, че човекът е починал, което истински ме натъжи :( ), а именно - защо едни хора се контузват, докато бягат, а други не? И покрай многото истории и случки, включващи известни марки на маратонки, тънки vs. ортопедични и подсилени стелки, части от стъпалото с латински наименования, които не запомних, биографии на велики състезатели и маратонци, авторът ни повежда и на кратка разходка до времето на неандерталците и хомо еректус. И там представя една доста любопитна теория на двама (плюс-минус още няколко) учени, която определено ще повдигне духа на активно практикуващите джогинг (*wink, wink*) и която наистина може да ви накара да се замислите дали утре да не заделите 30-40 минути за кратък крос на близкия стадион. Същевременно, въпросната теория дава и нещо като причина защо повечето от нас не го правят.

И така, книгата я купих, защото ме подсети за един приятел, който бяга, когато има тази възможност, и си помислих, че ще е чудесно четиво за човек, който се вълнува от подобен род дейности. Сред прочита ѝ обаче (все пак трябва да знам какво препоръчвам) разбрах, че книгата не е само за спортисти, били те професионални или любители, а за всички нас, включително и тези, които не сме тичали от 2-3 години, а се залъгваме с някакви ала-бала гимнастики в домашни условия, както и за хората, които, поради една или друга причина, не могат и за това да отделят време. От художествена гледна точка дали е достатъчно добре написана историята? Може би не. Има какво още да се изисква в стила и повествованието (на моменти буквално може да се изгубите в някой от десетките странични разкази, ала всеки от тях допринася към преживяването). В крайна сметка обаче книгата успява да постигне най-важното, а то е да привлече интереса и да ни накара да разсъждаваме, при това го постига с финес, не често срещан дори сред признати имена.

Краят на книгата предоставя отговор на това защо историята на тараумара, на Състезанието, на Кристофър Макдугъл, Кабайо Бланко и останалите участници е толкова пленителна. И защо, в основата си и в крайна сметка, това е една история за истинските хора. Бягащите хора.

вторник, 27 октомври 2015 г.

Първите петнайсет живота на Хари Август

Пъврите петнайсет живота на Хари Август
Автор: Клер Норт
Превод: Анна Орешкова
Издателство: Сиела (2015)








Ако има книга, за която епитетът „главозамайващ“ да отговаря с абсолютна точност, то това несъмнено е "Първите петнадесет живота на Хари Август".
Как е възможно човек да опише подобна история? В средностатистическите романи имаме няколко героя със собствените си сюжетни линии, обикновено простиращи се (според зависи) дни, месеци или години. И дори това в някои случаи е твърде много, за да успеем да го асимилираме добре след един прочит (особено във фентъзи жанра, където детайлността по принцип надминава всичко). „Първите петнайсет“ (сори, много е дълго) не е фентъзи книга, но се допира както до мистиката, така и до научната фантастика, физиката (или онзи дял, който се занимава с пътуване (sort of) във времето (най-малкото предаване на съобщения поколения напред и поколения назад, промяна на събития и как това влияе на хората и света като цяло), включая и ядрената физика) и философията като цяло. И може би още едно-две неща, за които в момента не се сещам. И всички тези елементи се комбинират и допълват в несрещана до сега от мен вихрушка, която едновременно завладява ума и обърква по някакъв особен (но приятен) начин.

А пък книгата, както заглавието добре подсказва, разказва не за един, не за два или три - а за цели петнадесет живота. Това на практика са си петнадесет разказа за Хари Август - за това как се ражда, как умира, през какви житейски, добри и лоши, събития преминава, с какви хора се запознава - понякога по няколко пъти. И как всичко това - всичките тези деветстотин и-не-знам-колко години го променят и извайват в човека, който успява да направи онова, което прави в края на историята. Няма как да не се зачудя за усилието, което авторката е положила при написването на този роман - всичките детайли и подробности в съчетаването на времевата рамка и героите (да не говорим и за описването на фактите от научна гледна точка, разбира се), и да не се възхитя. Дори някой по-умен от мен човек да намери слаби брънки в историята и да посочи недостатъци в това отношение, книгата все пак е твърде интересна и завладяваща, за да търсим кусури в теоретичното обосноваване (а и все пак е фикция, нали).

„Първите петнайсет“, също така, е не просто книга, която разглежда идеята за хората-уробороси и тяхната роля в света, а ни представя и едно изключително пътешествие в душевността на човека. Наред със заплахата, с която Хари Август, трябва да се справи, той преживява няколко значителни обрати в своите животи (имайки предвид, че сме деца на родителите си (и знам, че е тъжно това, което ще кажа), представяте ли си какво е не веднъж, а няколко десетки пъти да преживеете тяхната кончина? Твърде потискаща мисъл.) - любов, тъга, предателство, разочарование, болка и прочее, прочее. От една страна, това може да не звучи много по-различно от която и да било друга книга естествено, но да не забравяме, все пак, че Хари Август умира и се ражда отново и отново, и отново... И помни.

Погледнато отстрани, това може би звучи като доста тежко четиво. Реално обаче въобще не е такова - и ето още един голям плюс за книгата и Клер Норт. Чете се леко, кара те да мислиш и съпреживяваш и наистина успява да развълнува читателя.

PS Клер Норт е позната (явно) още и като Кейт Грифин и Катрин Уеб (известна с YA книгите си?) и е родена през 1986 г. Една млада жена със солидни качества в писането - страхотно! Ще се заинтересувам и от другите нейни произведения.

събота, 3 октомври 2015 г.

Кутия за птици

Кутия за птици
Автор: Джош Малерман
Превод: Невена Дишлиева-Кръстева
Изд.: Deja Book, Сиела 
Година: 2015





Не отваряй очи. Слушай.
Слушай.


„Кутия за птици“ е точно толкова потискаша история, колкото предполагат заглавието и корицата ѝ. И едновременно с това - също толкова пленяваща. От самото начало до края цари едно трудно определимо чувство - напрежение и очакване, сякаш всичко е наелектрезирано и във всеки един момент нещата ще ескалират до степен на лудост. Дори в моментите, когато действието като че ли върви малко мудно, пак витае усещането сякаш зад ъгъла се крие някой и те дебне. И въпреки че на пръв поглед всичко това звучи твърде тягостно, за да предизвика удоволствие от четенето, на практика е точно обратното - книгата се чете леко и приятно, дето се вика: „на един дъх“. 
Затова именно основният плюс на книгата е атмосферата, безспорно. Неизвестността и страхът са едно, но когато човек е принуден да ги срещне със затворени очи? Това е най-голямото предизвикателство за читателското въображение и смятам, че авторът се е справил много добре със своята задача. 

Действието в „Кутия за птици“ протича по няколко линии - основно две - което създава интересен контраст между условията, в които Малори (главната героиня) е принудена да срещне за първи път тази никому известна заплаха и да се адаптира към тях, и условията, в които е принудена да живее след това. Звучи може би малко безсмислено (да бе, малко), но в действителност има доста сериозна разлика между двете. Авторът успява да опише самата Малори по много различен начин в двете ситуации, използвайки някои доста смели решения, по мое мнение. Противоречиви дори, което не знам дали би се харесало на всички, но на мен това ми допадна наистина. До къде би стигнал човек в опита си да оцелее? Какви са възможностите ни, пределните ни възможности, можем ли напълно съзнателно да се опитаме да се впишем в един нов, внезапно натрапен ни свят, и по някакъв начин да се накараме да еволюираме? Това са само част от въпросите, които изникват при прочита на тази книга. Другият изключително интересен аспект е неизвестността. Страхът от тъмнината е страхът от неизвестното, но именно в тъмнина трябва да живеят героите, ако искат да оцелеят. И освен това, героите наистина не знаят от какво трябва да се страхуват. И читателят не знае. Никой не знае. Ако някой узнае, това би значило да полудее. Интересна посока на разсъждения предлага книгата по този въпрос и може би това е основното послание, което текстът предава, но не искам да издавам повече от необходимото. Колкото до останалите персонажи, освен Малори - някои са по-отличими, други не толкова. В някои ситуации недоумението ми взимаше връх, в други определено се възхищавах. Това е по-слабата черта на книгата, според мен.
Накратко, тази постапокалиптична история не се занимава със зомбита, зарази и други подобни. Не - това е история за самите хора, за същността ни, за отношенията помежду ни, за това, което се крие дълбоко в нас, което не сме и подозирали, че е там. Което не познаваме и може би никога няма да опознаем. Така че... какво по-неизвестно може да има на този свят от самия човек?

PS Очевидно има планове за филмова адаптация на „Кутия за птици“. Няма да се впускам в разсъждения относно вечния дебат „книги vs. филми по книги“, само искам да кажа, че ми е изключително любопитно да видя как ще пресъздадат уникалността на тази книга. Пък ако и се справят добре (при условия, че филмът види бял свят), би било една наистина приятна изненада.

събота, 26 септември 2015 г.

Светлината, която не виждаме

Светлината, която не виждаме
Автор: Антъни Доер
Превод: Пламен Кирилов
Издателство: Сиела (2015)
Жанр: Историческа







Не бях сигурна точно какво да очаквам, избирайки да прочета „Светлината, която не виждаме“. Анотацията говори за сляпо френско момиче и немско момче, което е част, разбира се, от немските войски. Периодът, през който се развива действието, е преди, по време и след Втората Световна война - факт, който би трябвало достатъчно да разкрива за духа на книгата.
На пръв поглед, това ще е или една мрачна история за преживните ужаси и чудовищни зверства, за които човек очаква да чете, щом се разказва за война, или ще се тръгне по другата ос - французойка и германец, които се влюбват и, преживявайки всичко, завършват с някакъв хепи енд. Любопитното е, че донякъде всичко това е вярно (само донякъде), но истината е, че книгата е много, много повече от просто история за войната или просто история за момче и момиче, намиращи пътя си един към друг. Защото не само Мари-Лор и Вернер са в центъра на сюжета, въпреки че сами по себе си те са достатъчно пленяващи като герои, макар и малко романтично представени. За мен беше изключително удоволствие да чета за света през слепите очи на Мари-Лор - тя не вижда, но усеща толкова много, в пъти повече от останалите, възприятията ѝ са напълно различни и обогатени, а въображението ни, поведено от нейното, наистина полита, колкото и клиширано да звучи... но още по-голямо бе удоволствието да чета за Вернер. Неговата действителност е по-достоверната, по-жестоката, по... изстискващата. Хареса ми това, че рядко ужасите, за които всички знаем, че са били нормалността по време на войната, са описани директно - в повечето случаи те са загатнати или скрити, но и точно по този начин са своеобразно акцентирани. 

Както вече споменах, има и други герои, които грабват вниманието (и сърцето) и, ако трябва да поставяме някакви граници, те са и от двете страни на барикадата. Показано е човешкото лице на войната и хората, които не просто преживяват тази чудовищна несправедливост (защото какво са виновни невинните, независимо тяхната националност?), а които оцеляват. И, в крайна сметка, продължават, дори и гонени от спомените. Хареса ми и фактът, че немците (особено военните) не са напълно демонизирани. Всяка монета си има две страни - можеш да убиваш хора, но едновременно с това да обичаш класическа музика. Какво показва това, всеки сам може да си направи заключенията. Хубавото на „Светлината, която не виждаме“ е, че оставя достатъчно пространство за читателя да абсорбира случилото се и да си направи собствената интерпретация за прочетеното. В Goodreads повечето ревюта са положителни наистина, но попаднах и на някои отрицателни - в едно от тях се казваше, че основната негативна черта е фактът, че героите не са изправени пред морални дилеми и решения. И това е така донякъде, наистина. Но, според мен, от това историята не губи. Защото Мари-Лор през една голяма част от същинската война живее в статика, разваляна единствено от кратките разходки, които предприема в Сен Мало, а Вернер е не какъв да е, а войник. Дори и да се занимава основно с радиопредаватели (и другите технически неща, които не запомних съвсем), той все пак е там. Въре. Във Войната. Не искам да се повтарям излишно, но липсата на конкретика в това отношение само изостря ососбеното, пърхащо усещане за нешо, което не е съвсем наред, особено имайки предвид паралелите с детството му (Юта, радиото, предаването, което слушат) и другаря му от школата - Фредерик (който обича птици - сещате се, те имат криле и летят, реят се високо и далеч от хората, които вършат лоши, много лоши неща). 

В началото си мислех, че трудно ще пиша за тази книга, но се оказва, че има доста  какво да се каже за нея. Няма да се разпростирам още дълго, но непременно ще спомена за невероятно красивата проза и лекия като полъх стил (в оригинал, не се съмнявам, ще е в пъти по-завладяваща). Дори всичко останало да е под въпрос, дори да греша за героите, за посланията, за войната, за всичко... едно нещо е ясно като бял ден и то е, че рядко има книги с толкова изящно написани описания и диалози. 

Едно нещо не ми хареса съвсем - диаманта в историята. Защото всичко останало бе така ярко и живо, че самият скъпоценен камък някак избледня и посивя (пък струва колкото няколко Айфелови кули), а ролята му (акцентирайки на това кое наистина е ценното) в известна степен се разми. Но, от друга страна, може би така е по-добре.



четвъртък, 10 септември 2015 г.

Моята прекрасна книжарничка

Моята прекрасна книжарничка
Автор: Петра Хартлиб
Превод: Алеко Дянков
Изд.: „Сиела“ (2015)

„Притежаваме значи книжарница.“




There's a book, book here, and a book book there. Here book, there book, everywhere book book... Съжалявам. Веднага щом прочетох книгата, тази глупотевини ми се намъдри в мислите (и късмет, ако скоро вземе, че излезе оттам). Но е прекрасен този образ нали? Книги отдолу догоре, от левия край до десния край, на малки и големи купчинки, пръснати безразборно или в азбучен ред... с някакъв намек уж за жанрово разделяне. Увлекателна мисъл, която не би дала мира никому (смисъл, в хубавия смисъл... разбрахте ме), който обича книгите и книжарниците и всичко, свързано с книги и книжарници. Та дори това да ти носи един куп други проблеми.

http://www.hartliebs.at
За това и разказва „Моята прекрасна книжарничка“ - истинска история, за истинска книжарка (да, да, оше ги има, макар и в Австрия... предполагам и тук някъде все още се срещат), с истинските тегоби и радости, вървящи ръка за ръка с това тежко предизвикателство, наречено „сбъдването на една мечта“. Дали всичко се е случило така, както го описва Петра Хартлиб или е поръсила щипка-две пудра захар (най-вероятно дори и малко повече, не я съдим), няма никакво значение - ясно е, че едно такова начинание няма как да започне леко и да се развие без да се удря постоянно в малки или големи ръбати проблемчета. 
Дори и да ти дадат щедро заем от банката. 

blog.buecherfrauen.de
Пък и може би помага фактът, че в Австрия хората все още ходят в книжарници и купуват на място (и редовно)? Книгата говори и за този проблем, включително и бясното развитие на електронната търговия (в България може и да си нямаме Амазон, но пък се сещам поне за десетина сайта, от които мога да си поръчам дадено заглавие... май че без дори да броим електронните страници на издателствата; представям си в другите страни какво е). Хареса ми доста и това, че клиентската група със стабилна покупателна способност са хората в т.нар. сребърна възраст. Честно казано, с риск за здравето на баба ми. не бих ѝ споделила колко пари съм дала за книги през последния месец. Но както и да е. Не му е времето, нито мястото да се сравняваме с Австрия или друга държава. 


Идеята е друга, а именно че  „Моята прекрасна книжарничка“ е една весела, лека, приятна и завладяваща история за любовта към книгите и книжарниците, за смелостта да преследваш мечтата си и за волята да продължиш въпреки всичко. И за хората, разбира се, които споделят същата тази страст.




неделя, 6 септември 2015 г.

Fool's Quest

Автор: Робин Хоб
Издателство: Harper Voyager, Del Rey 
Година: 2015
Рейтинг: 5/5

Среща с отдавна чакан приятел. Близък, роднина, семейство... част от мен дори. Само така мога да определя преживяното благодарение на най-новата книга за Фиц. 



Робин Хоб наистина умее да въздейства по удивително уникален начин, разказвайки за живота на своите герои и особено този на любимият ни (ми) убиец и неговия Шут (Любими!). Трудно мога да резюмирам сюжета и емоциите от прочетеното, защото е важно да се знае колко дълбоко обвързани са тези развръзки с предните книги - както за самия ФицРицарин, така и тези, разказващи за Живите кораби (Liveship Traders) и Търговците от Дъждовитите гори (The Rain Wild Chronicles). Дори на моменти читателят може да се обърка сред морето от герои и техните лични истории, но имайки предвид стила на писане на авторката, това не е толкова сериозен проблем. Всичко си идва на мястото, в точното време и на точното място.
Сюжетът на Fool's Quest  продължава оттам, където приключи Fool's Assassin.  - Фиц е в Бък с Шута, борейки се да спаси живота му, докато малката Пчеличка ("Bee" - англ.ез.) е отвлечена от мистериозните Бели с техните наемници от Халкида. Действието върви донякъде бавно, разкривайки ни от една страна тежките изпитания, на които е подложено малкото момиче, а от друга - промените, пред които Фиц трябва да се изправи, докато се намира в столицата на кралството. Докато в един момент новините не го застигат и читателят става свидетел на най-големия ужас, който може да преживее един родител - знанието, че нещо е отнело най-скъпоценното ти и ти нито си могъл да направиш нещо, за да го предвидиш или предотвратиш, нито сега можеш да се задействаш и предприемеш някакви действие просто защото нямаш никаква отпрватна тичка, никавка следа, която да последваш. Това е истинската сила на Робин Хоб - да ни разкрие в най-пълни багри бурята в главата на Фиц по такъв начин, че сякаш самият читател изпитва всичко онова, което бушува в героя. Затова и самият той ни е толкова близък и усещането да чета отново за него... е просто невероятно наистина. По същия начин се чувствах и миналото лято, когато излезе първата книга от тази нова поредица, несъмнено същото ще е чувството и догодина, когато ще бъде готова (надявам се) и следващата (и навярно вече наистина последна; мисъл, която ме изпълва със страх и ужас, както при малко други поредици).
Вярно, че действието върви донякъде бавно. Има един период, някъде след средата на книгата и по към края вече, когато сякаш всичко е застинало, мъртво дори. Фиц е в безизходица и, съответно, читателят също се чувства така. Но това не е онова протяжно чувство, каквото човек изпитва, когато страниците са изпълнени с безсмислени и несъдържателни изречения (а този ефект може да се постигне и дори привидно всеки абзац да описва някаква битка), а напълно съзнателно усещане за,.. празнота. И сетне нещата започват да се случват - и то по какъв начин само! Както и в предната книга, така и в тази, не мога да си обясня как е възможно Робин Хоб да има силата да напише такъв финал и да остави читателите си без нищо друго, освен жаждата и разяждащият глад да прочетат продължението, да видят каква ще е развръзката... но уви. Изисква се определена и много особена авторова... жестокост... да подложиш читателите си на това. И колкото и влудяващо да е чувството, това само прави преживяването още по-вълнуващо.

А Фиц, дори и да е душата на историята, далеч не е единственият персонаж, по който сърцето на читателя тъне в тъга и ярост заради прежияваното. Почти всички останали герои, които са ни така или иначе почти до болка познати, преминават през различни промени и изпитания, заради които ни боли и тъгуваме заедно с тях... А дори не всички от тях са хора! Което ме кара да си спомням за Нощни очи и колко осезаемо се усеща неговата липса - чувство, което напълно нарочно, според мен, авторката посажда у своите читатели, с цел, която навярно тепърва ще се разкрива пред нас. Или поне така изглежда, защото отсъствието му е превърнато почти в осезателно присъствие чрез спомените за него, чрез „разговорите“ с него. Изключително любопитен е този ефект - Нощни очи беше невероятно силен образ и смъртта му, отстъствието му от живота на Фиц, сякаш укрепва усещането за него, вместо обратното - да набляга на безвъзвратния факт, че него вече го няма. Всичко това навежда на мисълта за тов а колко силен може да е споменът за обичаните от нас хора и доколко тяхното присъствие, макар и имагинерно, може да ни съпъства в живота и дори помага.
Накратко - книгата е едно страхотно продължение на приключението, започнало преди двайсетина години. Няма друго подобно усещане - да преживееш цял един живот с персонаж, израснал пред очите ти, съзрял и остарял, със своите болки, страхове и радостни мигове. Книгата може и да си има своите недостатъци („недостатъци“, но доста силно казано) откъм време и развитие на сюжетната линия, но емоционалният аспект на историята преобладава и завладява читателя до такава степен, че всичко останало буквално бледнее пред него. И имайки предвид, че това навярно е началото на края... прави сюжетът на книгата в пъти по-въздействащ от нормалното.

събота, 22 август 2015 г.

Книжарничката на острова


„Книжарничката на острова“
Ориг. заглавие: "The Storied life of A. J. Fikry"
Превод: Паулина Мичева

Знам за какво служат думите.
Освобождават ни от чувствата.


Човек е това, което оставя след себе си. Може би някой някога го е казал и може би има известна доза истина в тези думи, но това бе едно от първите неща, които ми хрумнаха, след като прочетох „Книжарничката на острова“. В оригинал заглавието ѝ звучи по друг начин, поставяйки ярко акцента върху само един от персонажите. Но те са няколко реално и на всеки един от тях е отделена значителна доза внимание. И историята, в крайна сметка, на всеки един от тях се върти около едно общо пространство, около този „свещен храм“ - книжарницата. А книжарницата е това, което оставя след себе си Ей Джей Фикри.
Книгата разказва именно за неговия живот, докоснат от този на, както вече споменах, няколко други герои. Историята му (като името, впрочем) притежава както обикновени, почти тривиални елементи, така и някои изключителни такива (самата книга като че ли е такава - в едни моменти изумява, в други сякаш отегчава) - наскоро овдовял мъж, преминаващ през изключително труден период в живота си (при това и пие), който в същото време тича, грижи се за книжарницата си (по не особено грижовен начин, поне не и в началото), егоцентрик, който държи единствено на собственото си мнение... докато не се появява малкото „чудовище“ на прага му, а това дете (очаквано (в хубавия смисъл, разбира се)) преобръща не само живота му, но и самия него. Винаги е приятно да се види такава промяна у хората и Ей Джей не е изключение от правилото. Малката Мая пък е истинско съкровище, докато е все още дете, и е наистина чудесно преживяване да се види светът (книжарницата) през  погледа на невръстно, отворено за всичко наоколо, същество. 
За съжаление, акцентът на книгата твърде много залита в любовната зона (а се надявах, че по-скоро ще гравитира около нея, но както и да е), но пък за всеки влак си има пътници и със сигурност ще има хора, които биха се влюбили в отношенията между Ей Джей и Амелия - най-малкото защото са едновременно различни, и еднакви и защото отношенията им не са точно бурни (все пак минават четири години след първата им злощастна среща), но все пак я има и онази... 'де да знам, тръпка, може би (не се чуствам много комфортно тук, съжалявам), когато все пак става ясно накъде им отиват работите. И докато в първата част на книгата книжарницата определено беше константно присъствие в целия фон, след това нещата малко се размиват. В началото на историята беше ясно, че в полезрението на Ей Джей има място единствено за горчилката след смъртта на жена му и книжарницата (която пък е и постоянен спомен за покойната му съпруга), то след появата на Мая хоризонтът пред него определено се разширява - но все пак не изключва „Айлънд Букс“. Краят със сигурност е обещаващ за китното местенце и наследството ще продължи (представям си го като място, което в продължение на години и години си сменя собствениците, но тя - книжарницата - все още си е там... готино нали?; е, и аз като всеки читател обичам книжарниците - не ме съдете).
Говорейки за края на книгата обаче, не мога да не спомена разговора между бащата и дъщерята. Без да издавам много, ще кажа само, че това е един от най-истинските диалози между персонажи, които някога съм чела (а аз дори не си падам много по толкова явна драма). Причината може би се крие във факта, че на много хора (включително и на мен) им се е случвало нещо подобно и, без да степенувам предполагаемите ситуации, ще отбележа просто, че винаги е трудно.
А това, което най ми хареса може би, бяха откъсите (изповеди?), подобни на кратки бележки и ревюта, в началото на всяка глава (и може ли за момент да се полюбуваме на корицатa?).

Като цяло, историята е приятна и притежава своето книжно очарование (чудя се кога ли ще я превърнат във филм). И, разбира се, известна доза вдъхновение, защото определено, ако имам време, скоро ще посетя някоя книжарничка (пак).



вторник, 18 август 2015 г.

Град на Стълби

„Казваме им да забравят, но могат ли? Ние можем ли? Може ли някой?“


Превод: Милена Илиева
ИК „Бард“, 2015








„Град на стълби“ определено е любопитна книга. Поне у мен предизвиква такова чувство - може би донякъде поради факта, че рядко съм се сблъсквала с ърбан фентъзито като жанр (а според мен тази книга си е такава, въпреки че отчасти създава усещането и за криминален трилър), може би и поради странната ѝ, философски ориентирана (в известен смисъл) тематика.
Историята разказва за Шара Тивани, супер таен агент, проследявайки стремежа ѝ да разреши една загатка и да открие един убиец. Действието се развива, както подксазва заглавието, в град на стълби (съвсем буквално) или, иначе казано, Баликов - столица на западналия Континент (сега под властта на Сейпур, който пък до преди 75 г. е бил колония именно на въпросния Континент). Сравнително плавно се развиват нещата и малко по малко авторът загатва каква ще е развръзката накрая, като някои от обратите са дори твърде очевидни. В повечето случаи това не пречи на удоволствието от четенето, но всеки си има своите си предпочитания до колко харесва или не предположенията за дадени герои да се оказват верни.
Сюжетът, като цяло, не е кой знае колко уникален, но героите в него все пак правят впечатление. Шара не е типичната красавица, каквато сме свикнали да срещаме масово в литературата, но пък е устремена и интелигентна и, най-вече, способна. Като че ли имах малко по-големи очаквания за нея, но все пак Шара започна силно и завърши силно (и само следващата книга може да покаже дали неразкритият до сега потенциал ще бъде разгърнат до край). „Съюзниците“ на Шара са кой от кой по-колоритни - млад асистент (уморен и отегчен от асистентската работа (не е кой знае какво присъствие на сцената, но все пак си струва да се спомене)), градският губернатор (тя пък е уморена от губернаторската работа и единственото ѝ желание е да се махне (за предпочитане с цигара в уста)) и личният „секретар“ на Шара - Зигруд. Зигруд е може би един от най-фентъзийните елементи в книгата - типичен северняк (разбирай: много едър и много силен), с тежко минало, в което се крие нещо, което не би изненадало нито един верен фентъзи фен (предполагам малко ще са тези, които ще се оплачат от този обрат просто защото е класика в жанра). Накратко - чиста природна сила в човешка форма (освен това е и забавен на моменти по онзи леко абсурден начин, който така добре пасва на фентъзито (и неговите поджанрове)). Навярно може да се каже, че авторът леко е преекспонирал образа, но на фона на цялостната обстановка всеки по-типичен фентъзи елемент би изпъквал твърде ярко. Включително и магията впрочем, доколкото я има, тъй като тя е пряко обвързана с Боговете (които пък са мъртви, ама не съвсем, както става ясно още от анотацията; а самата магия, съвсем в тон с атмосферата е просто наричана „чудо“ - съвсем подходящо, както бихте се убедили и сами). В това отношение обаче Робърт Дж. Бенет определено си е развихрил въображението и доколкото имам някакви наблюдения разнообразието тук със сигурност би се харесало на доста читатели (на други пък може би не; зависи кой в каква фентъзийна посока залита).
Говорейки за магията и Боговете, трябва да спомена задължително, че основната тема - или по-скоро теми - са вярата, знанието, културата, историята и колективната памет. Всичко онова, което прави от народа народ, което сплотява и обединява и, макар да не ми допада съвсем начинът, по който е подходил авторът на моменти (а някои части значително ми харесаха), смятам, че историята предлага достатъчни поводи за размисъл. Другото интересно (макар и не кой знае колко „ново“) е, че се набляга върху господството над всичко това, тяхната забрана (с цел пълно отричане и забвение) и потисничеството, както и върху неименуемата човешка черта да повтаряме собствените си грешки (сякаш да си играем на богове никога не е свършвало зле). И в крайна сметка да се окаже, че не сме толкова различни едни от други, колкото си мислим. 
Обаче (и това е негативната страна на монетата) въпреки някои наистина красиви описания, изпълнение със смисъл и послание, всичко е представено твърде директно на читателя (поне за моя вкус), като за това допринася и употребата на сегашно време (ПРЕЗ ЦЯЛАТА КНИГА !!! (е, с много мънинки изключения). Сякаш всяко изречение ми крещи: „Виж ме колко съм важно, обърни ми внимание, случват се важни, много важни работи сега, в точно този момент, виж ме, прочети ме!“ Не, че не свикнах де, ама не е там въпросът). Също така, имайки предвид тематиката на книгата, героите (особено един определен персонаж) и цялостната идея... няма как да не ми хрумне веднага определението„модерна“ по отношение на книгата „Град на стълби“, следвайки абсолютно социалните тенденции от последните години. И докато в това няма нищо лошо по принцип, все пак ми се ще този вид романи да не бъдат представяни по начин, който сякаш цели задължително да ни се хареса (подобно на „Луната, която убива“). Защото, имайки предвид светът, в който живеем, тези социални теми (дискриминация, верски фанатизъм и прочее) безспорно заслужават своето централно място в литературата. Но на мен обаче по ми се ще героите и житейските трудности, през които минават, да дадат повече простанство за абстрактна мисъл и въображение, да разкриват различни нюанси и пластове, така че да ни подтикват да разширяваме възприятията и кръгозора си.
Но както и да е! Това дойде в повече нали?

TL,DR: Книгата е хубава и не случайно е номинирана за наградата „Гемел“ (2015 г.). Моята оценка е 3/5 (може би 3,5/5).

р. Солда в град Баликов

И нещо любопитно - на личния сайт на автора може да разгледате още илюстрации като горната, разкриващи развалините на красивия Баликов.
„Времето смълчава всички и всичко. Боговете явно не правят изключение“
"- Добре де, но вие какъв сте?
- Човек, предполагам. Човек, който иска да помага на други хора“
„Зигруд е чук в свят от пирони, знае го и друго не му трябва“
"- Намеквате - лекарят вдига вежди, - че дрейлингите по принцип не страдат т измръзване, никога?
- Ами, понякога е студено - отвръща Зигруд и отпива голяма глътка вино, - друг път е по-малко студено."

вторник, 11 август 2015 г.

Сейлъмс Лот на Стивън Кинг





Рейтинг: 4/5





Започнах да чета „Сейлъмс Лот“ почти на шега, докато се чудех с какво да убивам времето през един неособено действен следобед. Беше в началото на работната седмица, а почти всяка такава при мен обикновено е твърде летаргична през първите един-два дни (шшшт, тихо), и обикновено се спирам на среднокачествена (дори понякога под „средно“) литература (за да запазя все пак някаква работна кондиция, което иначе би ми било невъзможно, както имам навика да отлитам извън себе си, докато чета; което, не се съмнявам, се случва при всички). Стивън Кинг обаче не се вписва в тази категория и това си личи още от първите няколко реда.

Отдавна трябваше да прочета нещо на Майстора (за бой съм си, признавам, че чаках толкова дълго), но за всяко нещо навярно си идва точният момент, в който да бъде свършено. Вълната на хорър литературата явно сега е решила да ме достигне… или най-малкото вълната на Кинг. А доколко е хорър… е, ще видя със следващите произведения, когато стигна до тях, защото ми се струва, че определяйки романите на Стивън Кинг само като „хорър“, бихме ги ограничили в прекалено тесни граници (дали съм права обаче, все още не знам).

Както и да е. Минавам по същество.

Книгата започва загадъчно с един висок мъж и едно дете (които не са в роднинска връзка), като много старателно се намеква за нещо ужасно, случило се преди време, без да се споменава какво точно е то. Като дим в стаята, който едвам докоснеш – и се размива. Докато действието не се прехвърли назад и не ни постави в началото на историята на Бен… терзан от друга една случка, отново случила се години по-рано, станала възможна пък заради друга, съвсем различна история. История, въртяща се около една къща, в която къща се е случило нещо доста гадничко (меко казано). Малко оплетено звучи, нали? Е, само в началото, и само на пръв поглед.

Действието върви малко бавно в първата половина на романа, но след това сюжетът бързо набира скорост и, като всяка добра книга, не те оставя да отлепиш очи от страниците ѝ (от Киндълчо, в моя случай), докато не стигнеш до края.

Стилът на Кинг е увлекателен, с невероятни метафори и сравнения, които рисуват живи образи в съзнанието на читателя. Знам, че звучи като анотация, която, както често става, съвсем бегло се докосва до реалността на книгите (затова и не винаги се осланям на тези кухи описания), но пък в случая всяка думичка е напълно вярна. И недостатъчна, за да оцени в пълна степен разказа. И освен всичко друго, останах приятно очарована, откривайки хумор там където въобще не очаквах, в моменти, в които навярно това би било последното чувство, което трябва да мине през човек, четящ за подобни ужасии (или пък аз съм по-скоро сбъркана (не, че ми пука)).

Разбира се, зловещата емоционалност малко се притяпва поради простия факт, че темата за вампирите отдавна е изчерпана (или изтъркана по-скоро). Да, ама книгата не е писана онзи ден (и това си личи, разбира се… 1975 г. е доста отдавна), което в никакъв случай не разваля удоволствието от четенето. Дори напротив – изненадващо освежаващо е да четеш за вампири, които наистина искат да ти изсмучат кръвчицата (и не са вегетарианци), които миришат на гнило и смърт (а не блестят на слънце), които съвсем реално могат да втълпят неприятни – къде страшни, къде тъжни – образи в съзнанието на читателя (а не тийн увлечения за вечен живот с красавец/ица до теб). Не казвам, че историята ме накара да се уплаша (честно казано, не знам дали целта на Стивън Кинг е да плаши читателите си), но определено пробуди… лоши асоциации. И от това преживяването стана още по-хубаво.

Най-важното, според мен, е, че бисерите в историята са не оживелите мъртъвци или леко
Господин Барлоу.
Кадър от екранизация на Сейлъмс Лот (1979?)
смеховатият господин Барлоу (в литературата има далеч по-добре изградени „злодеи“… а и отново казвам, не мисля, че ролята на този персонаж е да буди някакъв неопределим ужас, не и в нашето съвремие при всички случаи), а историята на всеки един отделен герой в това малко, закътано и закостеняло градче. Навярно много може да се каже за този тип селища в забутаните райони на САЩ, аз обаче ще се въздържа. Книгата говори достатъчно красноречиво за това какво може да се случва зад четирите стени на привидно един нормален дом… и всеки може сам да си направи изводите, защото събитията далеч не са завоалирани или захаросани. Хареса ми, също така, как добре си кореспондират свръхестественото зло, вярата, която идва в миговете на страх и нужда, вярата, която рязко си отива в същите тези мигове… и злото, което се крие във всеки един човек, в една или друга степен. Някои от описаните сцени могат да уплашат в много по-голяма степен читателя, без да има и грам намек за нещо свръхестествено, просто защото тези неща се случват и всички сме слушали (или дори виждали) за тях нееднократно. И ще продължаваме да го правим за нещастие. Тук отново се сещам за господин Барлоу, който сам признава, че е стар, по-стар от Църквата на отец Калахан – той е свидетел на делата човешки (и делата мерзки?). Това е по-важно, отколкото дали спи в ковчег, дали буди кошмари и как предпочита кръвта – топла и сладка, или студена и подсолена? Може би с малко пипер? (спирам)

Дани Глик и Марк Петри
Кадър от екранизация на Сейлъмс Лот (1979?)
Едно от нещата, които най ми допаднаха (и това няма как да бъде пропуснато просто) е идеята, че едно малко момче може да се справи с оживелите ужасии много по-добре отколкото един възрастен човек. Защото съзнанието на детето е отворено, въображението работи и за него чудовищата от гардероба все още са реални. Същата асоциация може да се направи и с писателя и учителя по литература (хора на изкуството), лекаря с нестандартно мислене или свещеника, който винаги е проявявал интерес към различното и свръхестественото, напук на църквата и всичко. Учудвам се само, че жената, която рисува (нарочно изписвам героите по този начин), до сетния си миг се блъскаше в преградата на собственото си съзнание, на ограничената реалност на възрастните. Тъжно, наистина. И благодарение на началото на книгата, на читателя му е спестено чуденето кой ще умре и кой ще остане жив – не е и необходимо в случая (е, малко тъпо ми стана, че симпатичното докторче, Джими?, трябваше да умре, но какво да се прави; поне смъртта му е прилична).

Трябва да отбележа все пак, че „Сейлъмс Лот“ не е съвсем без своите ръбати местенца. Множеството герои обърква, защото голяма част от тях виждаме за кратко, после се връщаме към техните истории след сравнително голям период от време и е нормално човек в първия момент да се зачуди кой беше този и за какво аджеба се бореше. С изключение на някои персонажи, както вече посочих, които няма как да бъдат забравени така лесно. Някои от описаните събития също будят известно… недоумение в мен (пък може и аз да съм не доразбрала или пък да има грешка в превода?). Например защо му е на един вампир да се заключва отвън? По-уместно е да се залости отвътре, нали все пак целта е да си опази тялото (трупа)? Но както и да е, това далеч не е важно, нито пък ми пречи особено. Любовната… връзка между Бен и Сюзън, от друга страна, беше малко „де да знам“. Сякаш не си представях Стивън Кинг като да пише подобни романси, макар и трагични. От известните негови думи „имам сърце на малко момче… в буркан на шкафа“ (не претендирам за точност) до любовта от пръв (почти) поглед? Предполагам, че в крайна сметка в него се крие една малко, сладко кученце (или котенце, според вкуса). Но пък от една прочетена книга, не мога да съдя със сигурност.

Краят, също така, смятам, че е съвсем уместен. Край и начало, един вид, защото няма край без начало, нито начало без край… (няма да направя очевидната асоциация, не-не).


„А ако не бръмчат коли и самолети, ако никой не е излязъл в гората западно от градчето да стреля по яребици и фазани, ако единственият звук е бавното туптене на собственото ти сърце, тогава можеш да чуеш и още един звук — звука на живота, който бавно се размотава към своя цикличен край, очаквайки първия зимен сняг да го оплаче и покрие с бял саван.“
„Той леко потръпна, сведе очи към яркозелената пластмасова трева и се зачуди защо ли трябва да я включват във всяко погребение. Та тя приличаше точно на това, което си беше — евтина имитация на живот, прикриваща категоричната безвъзвратност на буците тежка кафява пръст.“
„Сам. Да, това беше думата, най-ужасната дума в английския език. Думата „убийство“ бледнее пред нея, а думата „ад“ е просто жалък синоним…“

вторник, 21 юли 2015 г.

Преглед на 2014

Уау, колко много книжки (е, като за мен)! Седнах да прегледам изчетеното през миналата календарна година и си рекох да отсея най-доброто, така че ако някой се колебае дали да прочете някое заглавие, евентуално и да помогна с решението. Може би трябваше да започна блога с този пост, нали? Както и да е.

Няма да подреждам книгите в класация или нещо подобно, защото определено всички са добри и всички те заслужават да им се обърне подходящо внимание. Според вкуса на всеки читател, разбира се, но смятам, че въпрсните заглавия заслужават и "експериментирането" в различни тематики и жанрове.

И така. Here we go.

1. Поредицата „Джентълмените копелета“ на Скот Линч и особено книга първа - „Лъжите на Локи Ламора“, и книга трета - "Republic of Thieves" (не, че втората не е добра, но малко бледнее сред останалите). Скот Линч определено има нюх към хумора, обратите и грандиозните планове (особено такива, включващи  хитреци, наумили си да стане на тяхното), а фентъзи поредица, концентрирана върху крадец, определено забива камбанката на интереса (все пак кой не харесва Бандата на Оушън?). Страничните герои и сюжети също правят (меко казано) впечатление, а магията, макар и да не е в големи количества, е достатъчно интересна и, както се очертава, тепърва ще ни се разкрива още от нея. Поредицата, изглежда, че ще бъде от 7 книги, като тази година евентуално ще можем да прочетем четвъртата - The Thorn of Emberlain.

2. Вината в нашите звезди на Джон Грийн. Сама се учудих на себе си, когато реших да прочета книгата и, честно казано, наистина не съжалявам. Това е първият ми досег с „модерното“ young adult и нямам база за сравнение, навярно няма и да имам за напред. Освен ако не реша да хвърля един поглед на „Къде си, Аляска“ или някое от другите произведения на Джон Грийн. (Един проблем имам с „Вината“ обаче... и той е, че сякаш книгата "настоява" читателите да я харесат. Все пак не би ли било коравосърдечно, ако някой се изкаже негативно за развитието на Хейзъл и Огъстъс (дано да не бъркам имената)  като герои? Защото това въздейства наистина, но дали въздейства заради тежката съдба, през която минават (и много от нас навярно могат да видят себе си в техните роли или свои близки и познати) или въздейства заради качествата, които романът притежава?... ох, дълга скоба стана. Затварям я.)

3. The Silkworm на Робърт Галбрайт... или неразказаната история на Аластор Муди (шегувам се... донякъде). Джоан Роулинг е майсторка в измислянето на интересни, различни и вълнуващи герои и Корморан Страйк определено е един от тях. Има си своите неволи, има си своите добри и лоши страни и определено има навика да ти влиза под кожата. Смея да твърдя, че за двете книги, излезли до сега от тази поредица, определно го заобичах и нямам търпение Джо да напише и следващата. Нямам голям опит с криминалните романи, но по мое скромно мнение добре ѝ пасва на стила и интригата определено е на ниво (*crossing fingers за екранизация).





4. Поредицата „Сага за Живите кораби“ на Робин Хоб (която скоро ще бъде издадена от MBG Books и мисля, че вече може да се закупи първата част - „Вълшебният кораб“). Ако искате фентъзи, концентрирано върху героите и техните прежиявания, а не толкова върху съдбата на света и неговото спасяване, то това са книгите за вас. Робин Хоб вдига с класи този поджанр във фентъзито (правилен термин? не? все тая) - не бих отишла далеч от истината, ако кажа, че можех буквално да чуя как туптят сърцата на героите във всеки един момент, толкова истинско звучеше всичко. Всеки един от тях е уникален, всеки един заслужава фокуса, който получава, всеки един има своето значимо място в цялостната картина на събитията (а те какви събития... въй-въй!). Ами корабите, така крещящо подчертани в заглавията? Не бих могла да си представя, че съм способна да се вманияча по кораби, но в литературата всичко е възможно. В добрата литература (малка подсказка към феновете на „Колелото на Времето“: спомнете си думите на Ветроловката в четвърта книга). Горещо препоръчвам на всички.
Тук ще вмъкна и Fool's Assassin - първа книга от поредната поредица за Фиц и Шута (май така е и нейното заглавие?), където виждаме един още по-пораснал и още по-сериозен Фиц. Сюжетът върви малко по-бавно и напрежеието в книгата расте плавно, което може би не би се харесало на екшън-любителите. Но за тези от нас, изчели всичко за Фицрицарин, това не е проблем и навярно не съм единствената, която се вълнува от всяка нова история за любимия убиец (а и Любими? О, да.). 





5. „Да пробудиш драконче“ на Николай Теллалов. ПРОЧЕТЕТЕ Я! ВЕДНАГА! (Упс..
. съжалявам, не исках да викам). Захванах я малко на шега и единственото за което съжалявам е, че не ми е попаднала по-рано пред очите. Като народна приказка, разказана по модерному, с лека носталгична нотка за времената от преди десетина-петнадесет години (не знам точно кога е писана) , с онова вдъхновение, което почти по детски, ни кара да погледнем към Райчо и да съжалим, че змейовете и змеиците не са вече сред нас. Важно е да посоча, че това е първата книга от поредицата „Драконче“, като останалите части също заслужават читателското внимание. Светът, създаден от Николай Теллалов, е толкова богат, че дори на моменти е трудно да се преглътне, въплъщавайки едновременно научна фантастика и фентъзи (не съм много по научната фантастика, но както и да е, беше ми адски интересно все пак, въпреки многото елементи и образи). Радо е уникален симпатяга, а Верена е едно очарователно змейче (наистина!). Жалко, че участието ѝ в следващите книги е по-малко.

6. „Сияйни слова“ на Брандън Сандерсън. Разбира се, перлата във фентъзи короната за миналата година. Господинчото продължава да бълва книга след книга и се чудя кога ли ще му секне неспирният извор на вдъхновение (дано да не става, разбира се; искам още пръчки, които да са пръчки (не, не съм луда, това си е в сюжета)). Отношенията ми като читател с Брандън Сандерсън са малко по-сложни от тези на останалите негови фенове (а и аз все още не се определям напълно като фен), заради факта, че не довърши Колелото на Времето по най-правилния начин (и го казвам обективно, не като един от най-върлите манияци на тази тема, разбира се, в никакъв случай, как може някой въобще да си помисли подобно нещо за мен?!). Все пак не мога да не призная очевадните качества на тази, както и на предходната книга („Пътят на кралете“) - много нива над Мъглороден, според мен, класическо фентъзи, което даставя тотален оргазъм за любителите на този жанр.


четвъртък, 16 юли 2015 г.

Луната, която убива


Луната, която убива
Издателство: Сиела


Грабващо заглавие, нали? Мен определено ме впечатли като словосъчетание и послание, а и корицата си я бива. Избрах тази книга „на сляпо“ и затова нямах абсолютно никакви очаквания за нея. Затова и не мога да кажа, че съм разочарована от нея.

Историята обаче определено е различна от „класическото“ фентъзи. В нея са събрани елементи, които със сигурност олицетворяват духа на модерните социални движения. Имам предвид факта, че героите са с различен от „стандартния“ цвят на кожата (което е важно за сюжета), атмосферата и средата, в която се развива фабулата не е типичното Средновековие-Ренесанс, каквото сме свикнали да виждаме в преобладаващата част от фентъзи литературата, а и самата магия прави впечатление с нестандартността си. За някои това определено би била зелена светлина и навярно само поради тези причини биха дали пет звезди на книгата. Аз лично не съм на 100% убедена, че това е достатъчно.

Да, включвайки такива елементи в историята, авторката определено тръгва с летящ старт пред своите „конкуренти“ в модерното фентъзи. Защото се изисква смелост да бъдеш различен, да се постараеш да се отличиш сред масата. И това е похвално, разбира се. Плюс е също така и фактът, че любовната тема и съпътстващата я драма е в хомосексуална насока – сложните взаимоотношения, които имат двама от героите в романа, определно придават различен нюанс на класическото „майстор-ученик“, особено предвид това, което самите те представляват. Не става въпрос за повърхностно привличане (просто защото да го има), а за силна и дълбока връзка, която наистина впечатлява.

Самият сюжет обаче, в основата си е, сравнително обикновен. Политически игри, надпревари, дилемата дали да направиш каквото смяташ за правилно, или да следваш това, което се смята за правилно (но се радвам, че не е поредната история за убиец, тръгнал да коли и беси наред). Проблем беше за мен и сложната терминология, набързо привнесена още в самото начало на книгата, което значително обърква читателя, по мое скромно мнение. Такъв тип сюжети, смятам, че изискват време да се развият, да се „наложат“ в съзнанието по начин, който да те накара да се почувстваш част от случващото се, част от този уникален (донякъде) свят. Важно е да се отбележи, че атмосферата е значително повлияна от египетската култура. Убедена съм, че има много нейни почитатели и те навярно наистина биха се влюбили в романтиката на „Луната, която убива“.

За съжаление, мина известно време, откакто прочетох книгата, затова и не мога да се впусна в повече подробности. Това са впечатленията, които ми останаха за нея. Рейтингът, който съм ѝ дала в Goodreads, е 2/5. Може би заслужава и трета звезда, честно казано.

Книгата е част от поредица - „Сънната кръв“, като заглавието на втория том е "The Shadowed Sun". Дали ще бъде преведена скоро, не знам.

сряда, 15 юли 2015 г.

Песни за Отвъд: Жертвата


Песни за Отвъд: Жертвата

(Първоначално публикуван тук)

[25.12.2013]
Първо, Честито Рождество Христово!
Не съм замисляла този пост да бъде на точно тази дата, но така се стекоха обстоятелствата. По заглавието си личи, че доста ще се отличава от тематиката на форума, за което се надявам, че ще ми простите. Но причината за това е добра, обещавам.


Искам да представя на вашето внимание една книга (е, поредица де факто), победителка в конкурс и при това рожба на наше момче. Българин, т.е. Заглавието е „Песни за Отвъд: Жертвата“ и, очеизбождащо, става дума за фентъзи. И освен това си е баш фентъзи - класическо, епическо, магическо, напълно завладяващо... всичко онова, което фентъзито беше (ъхъ!) и трябва да бъде. Та за това иде реч.


Аз по принцип ревюта не пиша, нямам и намерение - за да напишеш качествено ревю, ти трябват знания и опит, а по мое скромно мнение, при мен те в голяма степен отсъстват. Онези, които ме познават малко по-добре, знаят моите (огромни) пристрастия по отношение на този жанр (то не, че не си личи и от блога де) и поради тази причина имам тенденцията да съм изключително критична към почти всичко ново, което е попадало в ръцете ми. И при други обстоятелствата навярно не бих дала шанс и в случая (както за сега не мисля да чета другите две произведения, които са спечелили наградата от конкурса - най-вече поради липса на време), но условията са малко на инък.

С Радостин Нанов (авторът) се познаваме виртуално-задочно от сравнително известно време (back then when the RP ruled the world) и това е донякъде причината книгата да ми грабне вниманието. Другата причина се крие във факта, че в продължение на месеци четох „откъслеци“ от книгата и смело твърдя, че когато нещо се получава добре, то си личи. Наистина. От две изречения, от пет или от прочит на цяла глава... няма значение. Който си го може, може си го, и начинът, по който сюжетът се развива, остава на малко по-заден план, когато самият стил на разказване е увлекателен и пленяващ. Началото е малко колебливо, признавам, малко лутащо се... но към средата на първи том (книгата е разделена на две, да, ход, от страна на издателството, който сам по себе си подсказва, че продуктът е добър) набира зашеметяваща скорост. Не избързва обаче, забележете - всяка думичка е точно на мястото си, тежи със смисъла, който носи, и изгражда онази умствена представа за света, която кара читателя да се почувства все едно е там.

Що се отнася до конкретната книга обаче, и историята, сама по себе си, е достатъчно силна и грабваща, за да заслужи вниманието на всеки почитател на фентъзи жанра. Светът е до-о-оста голям и в тази първа част дори не виждаме всичко от него. Богат е, пъстър е, народите си имат своя характер и уникалност (сафарите са ми любимци, помежду впрочем) и, както казах вgoodreads, магията си е магия. С три удивителни. Така се зарадвах на този факт, че ми идеше да запея. Наклоненият шрифт не е случайност, да знаете, това е една от изключително готините хрумки на господин Нанов, които, убедена съм, ще ви се харесат много.



За героите какво да кажа? Интересни са, наистина, загатват се неща, които би трябвало да се случат в продължението („Песни за отвъд: Забравеното княжество“), но перлата в короната определено са двамата хубостници - Роридан и Ана. Рори е определено от онзи тип мъжки персонажи, които биха закъдрили момичешките пръстенца, а момчетата биха цитирали остроумните му думи. Доста сложен е като характер, в интерес на истината, с интересно минало във Феърхейвън и още по-интересно развитие след това. Ана е... момиче. Във възможно най-пълния смисъл на думата. Каквото момичешко се сетите като характерна черта, може да ѝ го припишете и навярно няма да сбъркате. И донякъде изборът този персонаж да бъде изграден по този начин е учудващ, защото обикновено тенденцията е стереотипите да се избягват. И тук вече ще сбъркате, ако си мислите, че тя попада в тази категория. Ана е точно такава, каквато трябва да бъде, както и Рори. Това е важно за историята, важно е за развръзката и се изкушавам да кажа повече, но се надявам, че поне някой ще хареса думите ми и ще даде шанс на книжлето. И не искам да разваля нечия изненада. :) Затова ще се спра само на подлудяващата връзка, която имат двамцата помежду си. Наистина е влудяващо на моменти, забавно в други, в трети пък ти се ще да ги хванеш и ... не знам, или да ги заключиш в една стая заедно, или да ги убиеш просто. Но самият факт, че това поражда такива чуства у читателя (сиреч, у мен) говори за високо качество на повествованието.


И не мислете, че ласкавите ми думи означават, че откривам прилика с „Колелото на Времето“. :) Връзка може да се открие както с много произведения, така и с много образи от действителността - нещо, което е валидно за всяко произведение. И когато е направено с финес, а смятам, че в голяма степен случаят е точно такъв, то следователно и книгата е добра.

А малките спънчици, които тук-таме се виждат (например, някоя „модерна“ думичка) са толкова редки, че спокойно могат и да се подминат. От друга страна, при щателна редакция, тези грешчици лесно можеха да бъдат и изгладени (включително и някои печатни грешки), което ме навежда на мисълта за издателството. MBG Books е то и ги поздравявам искрено за прекрасната инициатива във връзка с конкурса - дано да продължават все така. Но не мога да не изразя съжалението си от факта, че не се стараят ма-а-алко повече по отношение рекламата на точно този победител. И леко ми се струва, че сякаш акцент се поставя върху едно друго произведение... не знам, дано да греша. И още една горчилка има - доколкото разбрах, по вина на печатницата (май?) - изглежда в книгата е трябвало да има и карта, която не се е отпечатала във всички бройки. А аз каквато съм напълно дезориентирана смятам такива благинки за изключително полезни и ми стана много мъчно, че точно на мен се падна лошият късмет без карта. Но здраве да е. Това не може да помрачи задоволството ми. :)

И те така. Пак се разприказвах много (друга причина да не пиша ревюта), но смятам, че все някой ще намери думите ми за полезни и ще се реши да даде шанс на Радо и на „Песни за Отвъд“. Заслужава си определено. На пазара (и в този жанр конкретно) има доста по-лоши произведения, при това от доказали се автори, а в случая книгата може да се нареди доста близко до някои от големците. И с малко повече увереност, с малко повече маркетинг (и късмет) като нищо може да блесне ярко като тях. :)

Сега, понеже знам, че сте добри деца и ще ме послушате, да ви кажа как да си поръчате книжките. За книжарници, не знам кога, къде и прочие, но по интернет най-бързият и лесен начин (и май единственият, за сега) е чрез фейсбук страницата на издателството. Бързи са, ефикасни, за един ден ще ви пристигнат томчетата. Цената е 14,90 златни марки на книжле. И малко линкове сега:

„Песни за Отвъд“ - facebook page
MBG Books - facebook page
Блог на Радостин Нанов - http://en-teria.blogspot.com/

Допълнение [15.07.2015]: Издателство MBG Books наскоро обяви, че книгата тръгва по книжарниците! Йей!!! Не се колебайте да я потърсите. :)

Пролог

Този блог не претендира за високо качество на литературна критика. Създавам го главно за лично удовлетворение, защото имам нуждата от страничен проект, нещо, с което да се занимавам, когато имам възможността, с идеята да ме "откъсне" от ежедневието на работната и лична среда и сивия свят, който ме заобикаля.

Не съм писала ревюта до сега (почти) и дори в първото такова бях посочила, че нямам намерението да пиша. Е, взимам си думите назад! Ще пиша, пък каквото излезе.

Първото ревю в блога ще бъде и първото, което написах въобще (сиреч копи-пейст от блога ми за Колелото), защото, в крайна сметка, то си е първо, а и смятам, че добре отразява начина, по който се изразявам обикновено. А и има носталгична нотка за мен.

И така. Не мисля, че мога да пиша "класически" ревюта. По-скоро казвам, каквото мисля за момента и каквото ми е първичното усещане, и поради това ще се старая възможно най-бързо след прочита на съответната книга да надраскам нещо. Иначе ефектът, който има върху мен, ще се размие и няма да отразява реално усещането ми за прочетеното. Надявам се, че комантарите ми ще ви бъдат интересни и полезни. Ако ли не, здраве да е!

И тук е моментът да благодаря на един мой приятел, че без да иска ме нахъса въобще да се занимая с това начинание. Винаги ми се е искало, нямах куража обаче до сега. Иронията е, че започвам този блог в период, в който имам по-малко свободно време от всякога...  надявам се обаче, че ще успея да заобиколя тази малка неприятна подробност. Благодаря все пак на въпросната персона, независимо дали ще го прочете някога или не, за окуражението.

So let's get this part  started!