Brenna Reads: Сейлъмс Лот на Стивън Кинг

Рейтинг: 4/5

Започнах да чета „Сейлъмс Лот“ почти на шега, докато се чудех с какво да убивам времето през един неособено действен следобед. Беше в началото на работната седмица, а почти всяка такава при мен обикновено е твърде летаргична през първите един-два дни (шшшт, тихо), и обикновено се спирам на среднокачествена (дори понякога под „средно“) литература (за да запазя все пак някаква работна кондиция, което иначе би ми било невъзможно, както имам навика да отлитам извън себе си, докато чета; което, не се съмнявам, се случва при всички). Стивън Кинг обаче не се вписва в тази категория и това си личи още от първите няколко реда.

Отдавна трябваше да прочета нещо на Майстора (за бой съм си, признавам, че чаках толкова дълго), но за всяко нещо навярно си идва точният момент, в който да бъде свършено. Вълната на хорър литературата явно сега е решила да ме достигне… или най-малкото вълната на Кинг. А доколко е хорър… е, ще видя със следващите произведения, когато стигна до тях, защото ми се струва, че определяйки романите на Стивън Кинг само като „хорър“, бихме ги ограничили в прекалено тесни граници (дали съм права обаче, все още не знам).

Както и да е. Минавам по същество.

Книгата започва загадъчно с един висок мъж и едно дете (които не са в роднинска връзка), като много старателно се намеква за нещо ужасно, случило се преди време, без да се споменава какво точно е то. Като дим в стаята, който едвам докоснеш – и се размива. Докато действието не се прехвърли назад и не ни постави в началото на историята на Бен… терзан от друга една случка, отново случила се години по-рано, станала възможна пък заради друга, съвсем различна история. История, въртяща се около една къща, в която къща се е случило нещо доста гадничко (меко казано). Малко оплетено звучи, нали? Е, само в началото, и само на пръв поглед.

Действието върви малко бавно в първата половина на романа, но след това сюжетът бързо набира скорост и, като всяка добра книга, не те оставя да отлепиш очи от страниците ѝ (от Киндълчо, в моя случай), докато не стигнеш до края.

Стилът на Кинг е увлекателен, с невероятни метафори и сравнения, които рисуват живи образи в съзнанието на читателя. Знам, че звучи като анотация, която, както често става, съвсем бегло се докосва до реалността на книгите (затова и не винаги се осланям на тези кухи описания), но пък в случая всяка думичка е напълно вярна. И недостатъчна, за да оцени в пълна степен разказа. И освен всичко друго, останах приятно очарована, откривайки хумор там където въобще не очаквах, в моменти, в които навярно това би било последното чувство, което трябва да мине през човек, четящ за подобни ужасии (или пък аз съм по-скоро сбъркана (не, че ми пука)).

Разбира се, зловещата емоционалност малко се притяпва поради простия факт, че темата за вампирите отдавна е изчерпана (или изтъркана по-скоро). Да, ама книгата не е писана онзи ден (и това си личи, разбира се… 1975 г. е доста отдавна), което в никакъв случай не разваля удоволствието от четенето. Дори напротив – изненадващо освежаващо е да четеш за вампири, които наистина искат да ти изсмучат кръвчицата (и не са вегетарианци), които миришат на гнило и смърт (а не блестят на слънце), които съвсем реално могат да втълпят неприятни – къде страшни, къде тъжни – образи в съзнанието на читателя (а не тийн увлечения за вечен живот с красавец/ица до теб). Не казвам, че историята ме накара да се уплаша (честно казано, не знам дали целта на Стивън Кинг е да плаши читателите си), но определено пробуди… лоши асоциации. И от това преживяването стана още по-хубаво.

Най-важното, според мен, е, че бисерите в историята са не оживелите мъртъвци или леко

Господин Барлоу.
Кадър от екранизация на Сейлъмс Лот (1979?)

смеховатият господин Барлоу (в литературата има далеч по-добре изградени „злодеи“… а и отново казвам, не мисля, че ролята на този персонаж е да буди някакъв неопределим ужас, не и в нашето съвремие при всички случаи), а историята на всеки един отделен герой в това малко, закътано и закостеняло градче. Навярно много може да се каже за този тип селища в забутаните райони на САЩ, аз обаче ще се въздържа. Книгата говори достатъчно красноречиво за това какво може да се случва зад четирите стени на привидно един нормален дом… и всеки може сам да си направи изводите, защото събитията далеч не са завоалирани или захаросани. Хареса ми, също така, как добре си кореспондират свръхестественото зло, вярата, която идва в миговете на страх и нужда, вярата, която рязко си отива в същите тези мигове… и злото, което се крие във всеки един човек, в една или друга степен. Някои от описаните сцени могат да уплашат в много по-голяма степен читателя, без да има и грам намек за нещо свръхестествено, просто защото тези неща се случват и всички сме слушали (или дори виждали) за тях нееднократно. И ще продължаваме да го правим за нещастие. Тук отново се сещам за господин Барлоу, който сам признава, че е стар, по-стар от Църквата на отец Калахан – той е свидетел на делата човешки (и делата мерзки?). Това е по-важно, отколкото дали спи в ковчег, дали буди кошмари и как предпочита кръвта – топла и сладка, или студена и подсолена? Може би с малко пипер? (спирам)

Дани Глик и Марк Петри
Кадър от екранизация на Сейлъмс Лот (1979?)

Едно от нещата, които най ми допаднаха (и това няма как да бъде пропуснато просто) е идеята, че едно малко момче може да се справи с оживелите ужасии много по-добре отколкото един възрастен човек. Защото съзнанието на детето е отворено, въображението работи и за него чудовищата от гардероба все още са реални. Същата асоциация може да се направи и с писателя и учителя по литература (хора на изкуството), лекаря с нестандартно мислене или свещеника, който винаги е проявявал интерес към различното и свръхестественото, напук на църквата и всичко. Учудвам се само, че жената, която рисува (нарочно изписвам героите по този начин), до сетния си миг се блъскаше в преградата на собственото си съзнание, на ограничената реалност на възрастните. Тъжно, наистина. И благодарение на началото на книгата, на читателя му е спестено чуденето кой ще умре и кой ще остане жив – не е и необходимо в случая (е, малко тъпо ми стана, че симпатичното докторче, Джими?, трябваше да умре, но какво да се прави; поне смъртта му е прилична).

Трябва да отбележа все пак, че „Сейлъмс Лот“ не е съвсем без своите ръбати местенца. Множеството герои обърква, защото голяма част от тях виждаме за кратко, после се връщаме към техните истории след сравнително голям период от време и е нормално човек в първия момент да се зачуди кой беше този и за какво аджеба се бореше. С изключение на някои персонажи, както вече посочих, които няма как да бъдат забравени така лесно. Някои от описаните събития също будят известно… недоумение в мен (пък може и аз да съм не доразбрала или пък да има грешка в превода?). Например защо му е на един вампир да се заключва отвън? По-уместно е да се залости отвътре, нали все пак целта е да си опази тялото (трупа)? Но както и да е, това далеч не е важно, нито пък ми пречи особено. Любовната… връзка между Бен и Сюзън, от друга страна, беше малко „де да знам“. Сякаш не си представях Стивън Кинг като да пише подобни романси, макар и трагични. От известните негови думи „имам сърце на малко момче… в буркан на шкафа“ (не претендирам за точност) до любовта от пръв (почти) поглед? Предполагам, че в крайна сметка в него се крие една малко, сладко кученце (или котенце, според вкуса). Но пък от една прочетена книга, не мога да съдя със сигурност.

Краят, също така, смятам, че е съвсем уместен. Край и начало, един вид, защото няма край без начало, нито начало без край… (няма да направя очевидната асоциация, не-не).

„А ако не бръмчат коли и самолети, ако никой не е излязъл в гората западно от градчето да стреля по яребици и фазани, ако единственият звук е бавното туптене на собственото ти сърце, тогава можеш да чуеш и още един звук — звука на живота, който бавно се размотава към своя цикличен край, очаквайки първия зимен сняг да го оплаче и покрие с бял саван.“

„Той леко потръпна, сведе очи към яркозелената пластмасова трева и се зачуди защо ли трябва да я включват във всяко погребение. Та тя приличаше точно на това, което си беше — евтина имитация на живот, прикриваща категоричната безвъзвратност на буците тежка кафява пръст.“