Brenna Reads: Fool's Quest

Fool's Quest (The Fitz and The Fool Trilogy #2)

Година: 2015

Рейтинг: 5/5

Среща с отдавна чакан приятел. Близък, роднина, семейство... част от мен дори. Само така мога да определя преживяното благодарение на най-новата книга за Фиц.

Робин Хоб наистина умее да въздейства по удивително уникален начин, разказвайки за живота на своите герои и особено този на любимият ни (ми) убиец и неговия Шут (Любими!). Трудно мога да резюмирам сюжета и емоциите от прочетеното, защото е важно да се знае колко дълбоко обвързани са тези развръзки с предните книги - както за самия ФицРицарин, така и тези, разказващи за Живите кораби (Liveship Traders) и Търговците от Дъждовитите гори (The Rain Wild Chronicles). Дори на моменти читателят може да се обърка сред морето от герои и техните лични истории, но имайки предвид стила на писане на авторката, това не е толкова сериозен проблем. Всичко си идва на мястото, в точното време и на точното място.

Сюжетът на Fool's Quest продължава оттам, където приключи Fool's Assassin. - Фиц е в Бък с Шута, борейки се да спаси живота му, докато малката Пчеличка ("Bee" - англ.ез.) е отвлечена от мистериозните Бели с техните наемници от Халкида. Действието върви донякъде бавно, разкривайки ни от една страна тежките изпитания, на които е подложено малкото момиче, а от друга - промените, пред които Фиц трябва да се изправи, докато се намира в столицата на кралството. Докато в един момент новините не го застигат и читателят става свидетел на най-големия ужас, който може да преживее един родител - знанието, че нещо е отнело най-скъпоценното ти и ти нито си могъл да направиш нещо, за да го предвидиш или предотвратиш, нито сега можеш да се задействаш и предприемеш някакви действие просто защото нямаш никаква отпрватна тичка, никавка следа, която да последваш. Това е истинската сила на Робин Хоб - да ни разкрие в най-пълни багри бурята в главата на Фиц по такъв начин, че сякаш самият читател изпитва всичко онова, което бушува в героя. Затова и самият той ни е толкова близък и усещането да чета отново за него... е просто невероятно наистина. По същия начин се чувствах и миналото лято, когато излезе първата книга от тази нова поредица, несъмнено същото ще е чувството и догодина, когато ще бъде готова (надявам се) и следващата (и навярно вече наистина последна; мисъл, която ме изпълва със страх и ужас, както при малко други поредици).

Вярно, че действието върви донякъде бавно. Има един период, някъде след средата на книгата и по към края вече, когато сякаш всичко е застинало, мъртво дори. Фиц е в безизходица и, съответно, читателят също се чувства така. Но това не е онова протяжно чувство, каквото човек изпитва, когато страниците са изпълнени с безсмислени и несъдържателни изречения (а този ефект може да се постигне и дори привидно всеки абзац да описва някаква битка), а напълно съзнателно усещане за,.. празнота. И сетне нещата започват да се случват - и то по какъв начин само! Както и в предната книга, така и в тази, не мога да си обясня как е възможно Робин Хоб да има силата да напише такъв финал и да остави читателите си без нищо друго, освен жаждата и разяждащият глад да прочетат продължението, да видят каква ще е развръзката... но уви. Изисква се определена и много особена авторова... жестокост... да подложиш читателите си на това. И колкото и влудяващо да е чувството, това само прави преживяването още по-вълнуващо.

А Фиц, дори и да е душата на историята, далеч не е единственият персонаж, по който сърцето на читателя тъне в тъга и ярост заради прежияваното. Почти всички останали герои, които са ни така или иначе почти до болка познати, преминават през различни промени и изпитания, заради които ни боли и тъгуваме заедно с тях... А дори не всички от тях са хора! Което ме кара да си спомням за Нощни очи и колко осезаемо се усеща неговата липса - чувство, което напълно нарочно, според мен, авторката посажда у своите читатели, с цел, която навярно тепърва ще се разкрива пред нас. Или поне така изглежда, защото отсъствието му е превърнато почти в осезателно присъствие чрез спомените за него, чрез „разговорите“ с него. Изключително любопитен е този ефект - Нощни очи беше невероятно силен образ и смъртта му, отстъствието му от живота на Фиц, сякаш укрепва усещането за него, вместо обратното - да набляга на безвъзвратния факт, че него вече го няма. Всичко това навежда на мисълта за тов а колко силен може да е споменът за обичаните от нас хора и доколко тяхното присъствие, макар и имагинерно, може да ни съпъства в живота и дори помага.

Накратко - книгата е едно страхотно продължение на приключението, започнало преди двайсетина години. Няма друго подобно усещане - да преживееш цял един живот с персонаж, израснал пред очите ти, съзрял и остарял, със своите болки, страхове и радостни мигове. Книгата може и да си има своите недостатъци („недостатъци“, но доста силно казано) откъм време и развитие на сюжетната линия, но емоционалният аспект на историята преобладава и завладява читателя до такава степен, че всичко останало буквално бледнее пред него. И имайки предвид, че това навярно е началото на края... прави сюжетът на книгата в пъти по-въздействащ от нормалното.