неделя, 15 ноември 2015 г.

Родени да тичат през каньоните на Мексико

Родени да тичат през каньоните на Мексико
Преводач: Цветелина Лакова








"Родени да тичат" е първата книга от подобно естество, която се захващам да чета - с приключенски, но определено спортен характер, научно-популярна и същевременно почти художествена, Не защото описаните събития не са реално случили се, а заради тръпката, вълнението и съпричастността към героите във въпросните събития. На няколко места прочетох, че книгата е вдъхновяваща - и това е абсолютно вярно, наистина, - но не заради причините, за които може би си мислите, прочитайки заглавието. Не мисля, че всеки, прочел "Родени да тичат", още на следващия ден ще хукне да се състезава на свръх дълги разстояния (гугъл каза, че 50 мили са 80,5 км - so thank you, but no thank you - макар, че от всяка гледна точка е добре редовно да се тренира и колкото по-добре изградени навици имаме в тази посока, толкова по-хубаво... но това е друга тема), но определено смятам, че читателят ще оцени по достойнство чувството за човечност, което струи от почти всяка страница на този роман. И ще се замисли върху някои факти, върху които авторът хвърля светлина - до колко достоверни са те, не мога да кажа с точност, разбира се, , но пък и не виждам причина нещата да не са такива, каквито Кристофър Макдугъл ги описва (но пък аз и нямам достатъчно дълга спортна кариера зад гърба си, за да изкажа някакво по-съществено и обосновано мнение по въпроса, така че все тая). Но както и да е - да говорим за книгата!

"Родени да тичат" разказва за едно състезание. Е, всъщност за много състезания, реално погледнато, но Състезанието е едно и то е епично - заради мястото, където се провежда, заради участниците и най-вече заради своя дух. Може би похватът на автора нарочно ни насоча в тез ред на мисли, но наистина читателят може да усети различната, уникална атмосфера, дори и след като е чел вече около 150-200 страници за същото (останалите са препратки и истории, разказани от втори и трети лица - не по-малко интересни, между другото, според личните ви предпочитания).

Книгата разказва, също така, и за уникалното племе тараумара. Бягащите хора. Бягащи
километри и километри наред, с някакви сандали на краката, през такива местности, за които Беър Грилз ни учи, че трудно можем да оцелеем без да проядем червеи (или поне аз с такова впечатление останах) и да пием в крайна нужда нещо, което един от мъжете на това състезание е направил наистина (и признава колко е отвратително, между другото, но хей, оцеляването е на първо място, нали?). Доста интересни факти ни се представят за това индианско племе от Мексико, за начина им на живот, за отношенията им с външния и модерен свят. Точно такъв тип истории са вдъхновяващи за мен - скритите загадки на планетата, до които се докосваме благодарение на National Geographic (примерно) и хора като Кристофър Макдугъл, които се впускат в неизвестното, без да знаят какво ги очаква отвъд поредния хълм.

Арнулфо Кимаре от тараумара и Скот Юрек на
състезанието в Медните каньони, Мексико
Но тараумара са само част от основния въпрос, който си задава г-н Макдугъл (Мечката, както го е нарекъл Кабайо Бланко - уникален образ, за който, по мое мнение, си струва да се напише цяла отделна книга - по-късно научих, че човекът е починал, което истински ме натъжи :( ), а именно - защо едни хора се контузват, докато бягат, а други не? И покрай многото истории и случки, включващи известни марки на маратонки, тънки vs. ортопедични и подсилени стелки, части от стъпалото с латински наименования, които не запомних, биографии на велики състезатели и маратонци, авторът ни повежда и на кратка разходка до времето на неандерталците и хомо еректус. И там представя една доста любопитна теория на двама (плюс-минус още няколко) учени, която определено ще повдигне духа на активно практикуващите джогинг (*wink, wink*) и която наистина може да ви накара да се замислите дали утре да не заделите 30-40 минути за кратък крос на близкия стадион. Същевременно, въпросната теория дава и нещо като причина защо повечето от нас не го правят.

И така, книгата я купих, защото ме подсети за един приятел, който бяга, когато има тази възможност, и си помислих, че ще е чудесно четиво за човек, който се вълнува от подобен род дейности. Сред прочита ѝ обаче (все пак трябва да знам какво препоръчвам) разбрах, че книгата не е само за спортисти, били те професионални или любители, а за всички нас, включително и тези, които не сме тичали от 2-3 години, а се залъгваме с някакви ала-бала гимнастики в домашни условия, както и за хората, които, поради една или друга причина, не могат и за това да отделят време. От художествена гледна точка дали е достатъчно добре написана историята? Може би не. Има какво още да се изисква в стила и повествованието (на моменти буквално може да се изгубите в някой от десетките странични разкази, ала всеки от тях допринася към преживяването). В крайна сметка обаче книгата успява да постигне най-важното, а то е да привлече интереса и да ни накара да разсъждаваме, при това го постига с финес, не често срещан дори сред признати имена.

Краят на книгата предоставя отговор на това защо историята на тараумара, на Състезанието, на Кристофър Макдугъл, Кабайо Бланко и останалите участници е толкова пленителна. И защо, в основата си и в крайна сметка, това е една история за истинските хора. Бягащите хора.