сряда, 28 декември 2016 г.

Дракула на Брам Стокър

"Дракула"
Автор: Брам Стокър (1897)
Превод: Слави Ганев

"Дежа Бук" продължават да доставят стабилно и поредният шедьовър (вж. "Кутия за птици" на Джош Малерман" и "Монахът" на Матю Грегъри Луис) в портфолиото им е "Дракула" на Брам Стокър. Книга, която не е трудно да бъде причислена към класиките в литературата въобще, и произведение, дало основата на множество съвременни жанрове и популярни истории, Дракула е първият вампир и, съответно, "Дракула" е първата книга от подобен калибър, понесла лавина след себе си и, макар и с някакви затишия, надали скоро пътят на тази стихия ще намери своя край. И най-интересното (и задоволително) в случая е, че точно този роман задминава в пъти безбройните интерпретации, вдъхновени от оригинала. 
Няма какво толкова да добавя към изчерпателния анализ на Слави Ганев, съпътстващ романа. Разбира се, че по отношение на хорър и фентъзи елементите съвременният читател няма с какво да бъде изненадан. Но не трябва да се забравя, че точно тези, познати ни до болка черти, започват точно от този роман, или най-малкото от тази епоха, в която е писан той. Според мен, за читателя е най-добре да се абстрахира от това, която е чел и (гледал), и да се опита да възприеме "Дракула" като самостоятелна творба, такава, каквато е била в края на 19 век. Изолирайки шума на "модерното", ще успее да усети и възприеме красотата на една класика, дала живот на толкова други. И буквално, и преносно - малко ли книги са изпивали кръвчицата на "Дракула", преживявайки от живителната сила на творбата на Брам Стокър?
Ако и това не е достатъчно, за да ви накара да разгърнете "Дракула", тогава поне ще апелирам към хората, обичащи онези творби, писани през този романтичен и изискван (поне според мен) период. За някои този стил на писане може би ще изглежда твърде разточителен и претенциозен, за мен обаче олицетворява една епоха, изпълнена с много повече надежда от настоящата. Надежда, стъпила колкото на миналото, историята и преданията, толкова и на бъдещето, утрешния ден и науката. И паралелно с това, надеждата в човека до теб и увереността, че този човек ще бъде там.
Накрая ще добавя само, че изключително впечатление ми направи контраста между дивото, лудото, необузданото на Трансилвания като дом на Дракула и цялостното послание, което носи като събирателен образ, и сигурността, подредеността и яснотата на Англия. Това са послания, чиито отражения могат да бъдат открити и в самите герои и в отделните сцени, и  които, разбира се, се разпознават и днес, в други творби и други измерения.


Благодарности на "Дежа Бук", че са се заели с нетежката (предполагам) задача да издадат книга от подобен калибър в една пренаситена вече епоха и то тук, в България (а може би тук е дори по-лесно? българският читател, смея да твърдя, е доста ерудиран... понякога). Нямам търпение да се запозная и с "Библиотеката на Въглен връх" (и съответно да споделя мислите и впечатленията си в още едно "ревю"), а и да се сдобия с копие на "Детски и домашни приказки" (все пак - Братя Грим!).

PS
Това беше от мен за 2016-а. Догодина, до амина, с прекрасна книжчица в градина! 

понеделник, 28 ноември 2016 г.

Ритматистът

Ритматистът
Автор: Брандън Сандерсън
Artline Studios (2013)

Едно може да му се признае на бай ви Брандьо Сандьо - въображение има, с лопата да го ринеш! Освен че пише като на конвейер, всяка негова творба успява да изненада читателя както в количествено отношение, така и в качествено. Разбира се, заклетите брандевисти (сандерсънисти?) биха имали много по-задълбочен поглед над неговото творчество и, съответно, биха били много по-компетентни да коментират работата му (или пък не... всеки слага кепенците понякога, що се отнася до любимите му произведения и автори). Но аз, познавайки (от моя гледна точка) и лошото, и хубавото в творчеството на Брандън, смея да твърдя, че с "Ритматистът" той постига нови върхове, може би дори отвъд "Летописите на Светлината на Бурята" (или поне в различно отношение). И го казвам с пълното съзнание, че двете книги /поредици/ са почти в различни жанрове - "Летописите" бидейки класическо епично фентъзи, а "Ритматистът" залитайки повече в категорията на фантастика/янг адълт.

Интересното и изненадващото в "Ритматистът" е не просто изключително любопитната магическа система (поклон!), а че книгата звучи съвсем зряло (не като повечето други в този жанр, с извинение към почитателите му), същевременно бяга от "драмата" в епичното фентъзи (към която и аз имам слабост, признавам), която често насища героите и техните нишки. Тук присъстват всички по дефолт елементи за младежка литература - тинейджъри, училище за магия, лоши и несправедливи учители (и такива, които се застъпват за нашите герои), и ах, сладка и горчива, често неразбрана (и непризната) младежка любов, включая класическото класово разделение между различните микрообщества. Всичко това е налице, но е поднесено по начин, който значително се отличава от другите подобни произведения. Клишетата са признати, но преобърнати и на цялата картина е придаден един нов блясък, който озарява историята по изключително интересен начин.
Усещането от прочита на тази книга мога да сравня единствено със спомените си от детството, когато всяка, по-необичайна от познатите ми до сега, история ми се струваше изключителна, когато тепърва откривах прелестите на различното и неповторимото в литературата (Забележка: това не означава, че "Ритматистът" е предназначен за детска аудитория! Поне не само.) Друг подобаващ паралел е може би моментът, когато на бял свят излязоха книгите за Хари Потър. И навярно, при правилно стечение на обстоятелствата (особено предвид последните новини за договор за екранизация на творбите на Брандън), "Ритматистът" ще има шанса да постигне същия успех, или почти. Разбира се, остава под въпрос каква изненада ни е приготвил Брандън за следващата книга, но някак ме съмнява да ни разочарова в това отношение. Имам си някои забележки към него и към стила му най-вече (които, признавам, може би са също толкова предубедени колкото мненията на отявлените му фенове... но това е съвсем в реда на нещата, всеки от нас пречупва историите през собствените ни призми на човешки същества със собствени мисли, разсъждения, спомени и чувства... всеки е различен и възприема различно прочетеното), но едно не мога да му отрека, и това е изключителната отдаденост към създадените от него светове (а те не са един или пък два!). Малкото ми притеснение е свързано единствено с факта, че в един момент ще усети, че е лапнал твтрде много лъжици наведнъж - и все нещо ще изпадне на земята (а читателският ми егоизъм се надява това да не се отнася за "Летописите" или "Ритматистът").

И още малко рандъм мисли...  за Тебеширчета!!! Не мога да опиша колко сладко ми звучеше в представите тази дума всеки път, щом я прочета. И описанията, и илюстрациите (страхотни, бай дъ уей), и правилата на магическата система (отличен баланс, между другото, що се отнася до физика и метафизика, до чисто научната страна на нещата и онази неопределеност и духовност, която съпътства класическата магия.. нещо, което със сигурност ми липсваше в "Мъглороден", например). Накрая историята подсказва, че се крие много повече от онова, което съзираме на повърхността (или което Брандън е пожелал да сподели с читателите си), така че с нетърпение чакам продължението (сериозно, всички почитатели на "Хари Потър", смятам, че биха оценили подобаващо тази нова (поне за мен) поредица).

При всички положения, мога да призная, че съжалявам искрено задето не съм прочела по-рано "Ритматистът". Или пък не... така ще чакам по-малко до следващата книга!

събота, 22 октомври 2016 г.

Заслепяващият нож и Разбитото око


- втора и трета книга от фентъзи поредицата "Светлоносеца"
Автор: Брент Уийкс


Съжалявам, че ще трябва да покрия втора и трета книга от поредицата "Светлоносеца" в един пост, но така налагат обстоятелствата. Затова ще се опитам да съм по-кратка (и ще се проваля, знам). 

"Заслепяващият нож" и "Разбитото око" са на доста по-добро ниво от първата - "Черната призма". Героите са вече доста по-добре изградени и пълнокръвни и започват малко по малко да встъпват в отредените им роли. Сюжетът се задълбочава и вече започва да се усеща заплахата за света им, но все още ми липсва емоционална наситеност, която да ми повлияе на мен като читател, а не просто да регистрирам случващото се като нещо страшно и опасно. Противоречивостта си остава основна тема по отношение на основния конфликт "добри" и "лоши", но хоризонтът постепенно се разширява, обхващайки и върешни политики и интриги. Общо взето, фронтът на "добрите" далеч не е толкова единен и хомогенен (по отношение на интересите им), а както става ясно в "Разбитото око" има и нещо, което, освен това, го и прояжда отвътре. Надявам се тази сюжетна линия да продължи да се развива в същия дух, че и още по-добре. 

Малко по-конкретно за героите:

Кип се превръща в един доста умел притеглящ (за малко да напиша "преливащ", WOT fans you know what I mean). Все още съществува проблемът със себеомразата и самоунижението, но постепенно това заглъхва. Освен това приключенията на Кип ясно показват, че момчето е не просто умно, интелигентно и с много силен потенциал, а вече е придобило почти всичко необходимо, за да бъде... Хъм, какъв беше правилният термин? А, да - badass, чисто и просто казано. И всичко щеше да е прекрасно, ако Брент Уийкс не заменяваше единия дразнещ мотив с друг. Без да съм твърде критична, ще кажа само, че Кип го пере хормонът здраво и няма спиране до края. (Въобще темата за секса често се засяга и то по един съвременно... комедиен... някакъв си начин, което разсейва и като цяло на мен не ми харесва.)
От друга страна, Кип вече си има Зимун, който мъти и без това размътените води. Този герой го засичаме от началото на поредицата и все по неприятни поводи. Най-лесно мога да го опиша, като го поставя в една редичка с още няколко други от неговата категория -  Долорес Ъмбридж, Джофри Баратеон, Падан Фейн. Хъм, по-скоро това е стълбичка, не редичка, но Зимун със сигурност се изскачва стабилно нагоре. 

Гавин... Гавин е ... Малко ми е трудно да говоря за Гавин. В сюжетно отношение всичко е прекрасно. Идеята за падението на този човек, олицетворяващ спасението и всичко най-светло в света, религиозен, духовен водач, човек, на когото хората не просто се възхищават, но и обичат... цялата тази блестяща аура около Гавин бе наистина с твърдостта на сапунен мехур. Докоснеш с пръст - мехурчето си остава цяло и непокътното, но отдръпнеш ли пръста си... край. През цялото време, докато Гавин е бил на власт, животът му е представлявал точно това. Този образ на илюзията по отношение на Гавин може да се отнесе и към цялото общество, към вярванията, структурата, правилата (и съответно към неговия антипод в историята). Доста добре направено и ми харесва. НО трябваше ли да има толкова страдания? 

Третата книга е буквално удар след удар и в единствения момент, когато изглеждаше, че нещата ще се преобърнат (и дори ще станат доста, доста по-интригуващи), авторът избира друга алтернатива. Надявам се искрено това да е било с цел по-нататък да видим онова, което за малко щяхме да видим в този момент. Дано, дано, дано. 

Другото добро попадение е героинята на Тея (Адрастея). Може да мине в категорията на модерните "силни женски персонажи", стига да се освободи от робското самоопределяне (сигурна съм, че е много травмиращо да си роб, не го омаловажавам в никакъв случай; проблемът е, че отново нещо не ми достига в образа на робството, който Уийкс е изградил - оставям на страна клетниците на пиратските кораби, там всичко е описано много добре и е много тежко за четене). Интересното при Тея е, че тя заменя робството с един друг вид служба, който, ако се направи правилно, ще издигне героинята ѝ до нови висини. Това е другата сюжетна нишка, която чакам с нетърпение. Отново имам надежди, отново се опасявам да не бъда разочарована. 
А любовния триъгълник хич няма да го коментирам. И въобще начина, по който се разви тази ситуация.

Друга важна особеност е, че магическата система се разраства и има готини нови нещица, като ще е интресно да се размърдат още повече нещата на този фронт. Ще видим. Онова с Гавин, ако беше станало... или ако стане в бъдеще... 

Друг (вече доста по-сериозен) недостатък е, че Брент Уийкс, според мен лично, има проблем с финализирането на книгите си. През цялото време се следва едно стабилно темпо, докато финалите са... пребързани. От една страна това е наложително, когато има екшън и прочие, но трябва да се комбинира с правилната емоционалност и описания. Все пак достатъчно увлекателно е, за да предизвиква читателския интерес. 

Впрочем, клифхенгърът накрая тотално срина всичко в мен. Блестящо. Трябваше да се досетя.

Kip and Gavin by BotanicaXu


понеделник, 5 септември 2016 г.

Хари Потър и Прокълнатото дете

Хари Потър и Прокълнатото дете (Harry Potter and the Cursed child)
Автор: Джак Торн, Джон Тифани, Дж. К. Роулинг
ИК: Little Brown Book Group (2016)

ХАРИ ПОТЪР! ХАРИ ПОТЪР! ХАРИ ПОТЪР!

Добре де, книгата може би не заслужава чак такъв ентусиазъм, но всеки Хари Потър фен, предполагам, се е развълнувал поне мъничко, научавайки, че ще има нова история за този прекрасен, магически свят. При някои навярно ентусиазмът е бил дори твърде голям, защото малкото отзиви на които попаднах в интернет бяха по-скоро отрицателни, отколкото положителни. И ако са очаквали стандартна книга, да, разбираемо е разочарованието. Но това не е стандартният роман, с описания, диалози, мисли, чувства и прочие. Това е пиеса. А пиесата не е роман.

Не знам колко от вас са чели пиеси, сигурно повечето (имаше някои задължителни в училище), и на мен лично не са ми сред любимите текстове. Предпочитам си дългите, подробни описания, реакциите на героите да са добре описани, логическата последователност на мислите да е добре проследена и т.н, и т.н., да не навлизам в излишизъм. Затова и разлистих ХППД не съвсем със скептицизъм, но и с не много високи очаквания (донякъде вече знаех масовото мнение за книгата (и очакванията ми, моля, да не се бъркат с гореспоменатия ентусиазъм - и филмите не са прелест ненагледна, с някои изключения, това не значи, че не обичам да ги гледам пак и пак, и пак, и... )). 
Първо, въпреки, че е пиеса, усещането е почти като за пълнокръвен роман (почти, натъртвам). Може би мнението ми е малко субективно - толкова пъти съм препрочитала основната поредица, че навярно мозъкът ми сам допълва липсващите описания. Но за мен се четеше леко и приятно. Второ, историята донякъде се... преповтаря. Което не е съвсем хубаво, защото вместо да се връщат назад, много по-интересно щеше да бъде продължат напред. Но няма да издавам повече от това. Действието върви бързо - минаваме през първите три-четири години от обучението на Албус буквално за няколко изречения - но след това ритъмът се задържа стабилен, с няколко по-вълнуващи моменти. Краят поне за мен беше доста трогателен, защото наподобява някои много лични и тъжни моменти от живота на Хари (но при тях той беше сам, тук не е, което донякъде отнема от емоционалността). 
Прочетох и че доста фенове са разочаровани от факта, че Триото не звучи съвсем като себе си (по отношение характер на героите), особено Хари. Може би е така, може би не - това все пак е пиеса. Възприемането на този текст е доста по-различно от това на стандартния роман. Освен това, те вече са възрастни хора, родители, с много отговорности и - особено Хари - носят бремето на миналото. Същото важи и за Драко Малфой (звездата в книгата, доколкото видях, всеобщият любимец), който също е видимо променен (разкайващ се, добър, борещ се за благото на сина си, но и не само). Та как тази промяна се приема добре, но тази на Хари - не? Да, Хари не е същото безразсъдно момче, и няма как да бъде повече. Тази роля вече ще се играе от други (дано не буквално, дано не, не, не) - визирам синовете му, разбира се. От Джеймс не виждаме нищо (минус), но от Албус виждаме много (а щеше да е хубаво и другите звездни отрочета да имат по-голяма роля - ала за кратък текст, толкова), както и от Скорпиус (синът на Драко). 
Темата за забраненото приятелство е силно застъпена, темата за предразсъдъците, за петната от миналото, които провокират неразумни страхове и обвинения. И в тази връзка, най-важното е, че, напълно в духа на поредицата, отрицателното се контрира с положителното. Става въпрос за родителската обич и закрила и всички проблеми, които произтичат от това, обичта между приятели и взаимната подкрепа. Отношенията между Хари и Албус, логично, са много сложни и двамата трудно намират общ език. Предвид историята на Хари обаче, очакванията, с които той е израснал - по отношение на собствения си баща, на другите хора спрямо него, истини, къде горчиви, къде трогателни - напълно разбираемо е, че сега виждаме другата страна на монетата. Хари е легенда, но Хари е жив. И Албус трябва да живее с това. 
Паралелни и противоположни са отношенията между Драко и Скорпиус. Отново, на фона на живота на Драко, трогателното (а и показателно) е, че той се опитва да бъде различният. Да не повтаря стъпките на баща си. Да не повтаря грешките му. 

Въпреки някои недостатъци, книгата все пак си струва да бъде прочетена, защото затвърждава основните послания от поредицата. Надявам се да бъде преведена на български (съмнявам се), надявам се и по някакъв начин (ало, интернет) да мога да видя и пиесата (отново, много съмнително). Защото, както ще потретя, това е пиеса. Силните моменти, описани в сценария, са така описани, че да имат определено въздействие върху зрителя, не толкова върху читателя. Може би затова са избрали този курс на действие, а не просто да измислят нова история - Джеймс и Албус в Хогуортс, много приключения, много предизвикателства, нови благинки от магическия свят, накрая някоя битка със злото, "Експелиармус!" и доброто побеждава (не, че това липсва и в тази история, разбира се). Но това е при пиесите, че трябва да има повече емоционалност, по-силно застъпено послание, за да може желаното въздействие да бъде най-силно и постигнато по определен начин. Не случайно жанрът се нарича "драма". 
(Не съм на "ти" с драматургията, но такива са моите възприятия; двата вида изкуство са различни и трябва да се разглеждат по различен начин.)

PS: Чувам, има слухове за екранизия (йей, но надали). Освен, това, няма как да не си спомня за обещанието на Роулинг, че повече книги за магическия свят няма да има. Е, ХППД е книга, но не е роман... не си нарушава съвсем обещанието. Но пък ми се ще да го наруши. Майната им на хейтърите (да ги целунат дементорите дано). Майната им и на тези, които обвиняват (едва ли не) Роулинг, затова че не е издала нормална книга. Ако иска ще го направи, ако не иска - не. Затова, chill and read, ppl, каквото и да е, каквото ви е на сърце, and stop the hate.

PPS: Повече се притеснявам за предстояшия филм - Fantastic beasts... - страхотен трейлър, но дали няма да си останем само с това? 

PPPS: Мисля пак да препрочета ХП...

петък, 2 септември 2016 г.

Черната призма

Черната призма
Книга първа от "Светлоносеца"
Автор: Брент Уийкс
ИК "Бард" (2014)
Превод: Иван Иванов

"Светлоносецът" е от онези поредици във фентъзи жанра, за които може доста да се говори и много думички да се изпишат, поради простата причина, че се уповава на вече познати ни герои, сюжети и други елементи, но преиначени така, че усещането за тях да е различно и ново. Първосигналната ми реакция, разбира се, беше да изпиша 3 страници текст (1138 думи). Сетне обаче се замислих колко абсурдно и излишно е. Сигурно ще се питате защо (при положение, че това, в крайна сметка, е целта на този блог) и отговорът е прост: way too much, duh. Но и не само това... осъзнах колко много се задълбочих в критиката към текста, при положение, че все още нямам цялата информация пред себе си.

И така. Първа книга от поредица. Всички любители на фентъзито знаем колко важна може да бъде тази първа книга по отношение на цялостното впечатление за света и историята - в някои случаи може завинаги да ни помрачи удоволствието от прочетеното, понякога дори ни отказва тотално да продължим нататък. При по-оптимистичните варианти тя ни зарибява (простете за жаргона) достатъчно, за да разлистим и следващата част, а в най-добрия случай ни окрилява и съживява до степен, в която тази реалност, описана в съответната книга, се превръща в наша собствена. Трудно е за обяснение, но съм сигурна, че знаете какво имам предвид.

"Черната призма" със сигурност не попада в последната графа. Не попада и в първите две обаче. Със сигурност ме кара да разлистя продължението, но е все още много далеч от онова "опияняване", което изпитвам при добрите фентъзи светове. Но ѝ давам шанс и се надявам това да се случи. 

А причината за тази ми критика, смятам, се дължи на факта, че авторът използва тази първа книга, един вид, като опитно поле за разработване на героите. През по-голямата част от историята имах чувството, че Брент Уикс пробва тук, пробва там, сякаш героите са не просто в процес на изграждане, а изцяло на измисляне. Усещам някаква несигурност, която донякъде ми развали удоволствието от прочетеното. Като се изключи това, обаче, самите герои са достатъчно интересни, за да запалят читателя. Сред тях се откроява Гавин Гайл (разбира се, след като е главният герой, но бих писала на Брент Уикс малко минусче за името), който е може би най-добре развитият персонаж в историята - по отношение както на сюжета, така и на характера на героя. Клифхенгърът в края на първата част обещава и доста интересни (може би дори малко плашещи) промени в Гавин. По отношение на останалите герои, Уикс със сигурност се опитва да обърне стереотипа - в някои случаи успява, в някои не. За пример мога да дам Кип - опитвайки се да преиначи идеята за "стандартното младо момче - герой" в нещо малко по-различно, попада изцяло в друг тип шаблон. Самоунижението в собствените мисли (гледната точка на Кип) не знам до колко е подходящо за този тип литература, но на мен лично не ми допадна. Нямам нищо против външния вид на момчето, но ми се щеше авторът да покаже,  именно чрез "PoV"-а на Кип, че точно външният вид няма значение, че самият той се чувства добре, защото има необходимите качества и е способен, така че героят да служи за пример. Много деца и младежи преминават през подобен етап в израстването си и такъв тип мислене е твърде деструктивно. Хората трябва да са горди с това, което са, а не да се самоунищожават чрез съжаление за това, което не са. Надявам се, че мисленето на Кип ще се промени в хода на историята. Бекграундът на Кип (средата, в която расте, родители, приятели, прочее) също не е много далеч от стереотипа, макар и не онзи, често срещан във фентъзи жанра, но все пак добавя някаква нотка на различност.

Другият основен елемент, който задължително трябва да се спомене, е магическата система (разбира се). Много цветно, много шаренко - допадна ми. По сложност може би се доближава до нивата на Сандерсън (така че, похвала за старанието) и заради това, предполагам, че ще се хареса на неговите фенове. Усещането за величие и мистичност, които за мен са задължителна характеристика на магията, също са налице в известна степен, което е хубаво, но онова, което никак не е хубаво е, че прекалено бързо и в прекалено голяма степен се разкриват различните правила, закономерности и прочие благинки. Все пак е само първа книга, какво ще остане за следващите? Сякаш авторът бърза да ни представи колко сложна, наситена и интересна система е измислил, вместо да загатва оттук и там по малко, така че читателят да има възможността да използва въображението си, да задава въпроси и, съответно, да няма търпение да разлисти нататък, за да разбере отговорите. Но пък използването на цветове е достатъчно готино (впрочем, не само на Сандерсън ми напомня, но както и да е). 

Що се отнася до основния конфликт... "врагът" липсваше в по-голямата част от книгата, с изключение на началото (което доста се проточи) и няколко гледни точки на Карис (жената-войн) и то в ролята ѝ на пленница (не, няма рицар на бял кон... не точно, поне). Липсваше ми емоционалност, ангажираност, логика дори (не, че не са обяснени причините за конфликта, но... нещо, нещичко не ми достигна).

Все пак, следващата книга обещава да задълбае повече в темата. Предполагам и се надявам, повествованието да върви по-гладко, героите да "израстнат" до същината си и развитието им, естествено, да бъде задоволяващо. И се надявам, също така, Брент Уикс да е обърнал малко повече внимание на света си - картата голяма, пък... 

А! Замалко да забравя - страхотна корица. Yummy.

сряда, 10 август 2016 г.

Водосрез на Паоло Бачигалупи

Водосрез
Автор: Паоло Бачигалупи
ИК Сиела (2016)
Превод: Елена Павлова

Антиутопиите в последно време сякаш набират все по-голяма популярност. Дали заради изобилстващите екранизации, дали защото често са в категорията young adult (и съответно достигат до голяма маса читатели) или пък заради възможността да се съчетаят елементи от няколко жанра едновременно - не знам, факторите навярно са много повече. Любопитното в случая е, че нито едно от гореизброените не може да се припише изцяло на "Водосрез".
"Водосрез" е антиутопия, но се чете като трилър - както криминален, така и политически (в известна степен). "Водосрез" е антиутопия, но се позовава в такава степен на реалността, че звучи много по-достоверно от почти всяка друга подобна книга. Както подсказва заглавието (което може да е малко объркващо първоначално), в книгата се говори за вода. В най-буквалния смисъл. Водата, която някога я е имало, сега я няма, и в следствие на това се развиват безброй проблеми в американската общественост, които пък, от своя страна, водят до съответните невъзвратими последици. Обикновено в антиутопиите се говори общо за "човечеството" - случаят тук не е такъв. Действието се развива предимно във Финикс (Аризона), засягайки и другите югоизточни щати (Невада, Калифорния) - онези, които са най-вече много горещи и много сухи, докато в други части на континента все още вали и има зелени дървета (някой по-добре запознат с американската действителност и психология навярно ще намери интересен паралел тук). Интересното е, че се посочва как проблемът с недостига на вода се корени още по времето, когато големите мегаполиси са били изграждани (началото на 20 век? навярно) и авторът отбелязва накрая, че се позовава на достоверни научноизследователски източници. Не съм седнала да ги проверявам, но пък и да е преувеличил, колко да е преувеличил... 
Както и да е. Действието се развива бързо и завладяващо - добре са балансирани екшън и драма моментите, наблюдава се дори и хумор от време на време (не често, което е разбираемо). Героите са интересни и със сигурност мога да кажа, че влизат под кожата на читателя. Анхел (любопитно ми е защо са решили, че трябва на български да бъде "Ангела"... поне "Ангел" да беше) е може би най-пълнокръвният герои в книгата, но не мога да кажа, че е съвсем уникален по характер. Притежава едновременно грубост и състрадателност (което винаги се харесва), закален е в "месомелачката", както се казва в книгата, от много години, което го прави и, разбира се, силно компетентен. Освен него, сюжетът обръща внимание и на една журналистка, която не се отличава с нещо особено, и младо момиче - Мария (навярно почти дете, не помня да е посочвана конкретна възраст, което само по себе си е достатъчно показателно, защото символизира не просто една съдба в тези тежки условия, а съдбата на всички онези милиони хора, принудени да преживеят същото - и повечето от тях, навярно, са деца). Журналистката е представена като смела, нахъсана и много (може би нереалистично много) издръжлива, но дори само ако се обърне внимание на имената на героите - Анхел, Мария и Люси - две от тях изпъкват пред третото. И ако трябва да се каже кой е по-силният от двата образа, със сигурност не бих избрала Люси. Което, донякъде, все пак не би било честно, защото въпреки че Люси като герой не се отличава в такава степен, все пак авторът я поставя пред много трудни дилеми. А това, което със сигурност характеризира книгата, както вече споменах, е че е максимално реалистична, което се отнася и за действията на героите. И особено за края на историята.
Като се замисля, малко трудно е да се пише ревю за тази книга, без да се издаде нищо от сюжета, защото повечето неща, за които си струва да се споменат и да се говори за тях, са с много нюанси и могат да бъдат взети различни отношения към тях.
Така че за края (който междудругото много ми хареса) ще кажа само, че това, което виждаме, не е нито правилното, нито лесното. Но е реалистичното. 
(Тук ще вмъкна и че основният минус на книгата, според мен, е донякъде насиленото присъствие на любовната драма - в единия случай изглежда, че е написана просто защото трябва да я има, да се придаде допълнителна емоционалност на въпросната сцена, което за мен беше излишно, докато в другия случай това води до доста нелицеприятна за мен сцена.)

Струва си да се спомене и промяната в обществото след като настъпва този катаклизъм. Липсата не на какво да е, а на вода, би трябвало да влее малко разум в кухите човечески глави. Може би в друга книга, от друг автор, в по-различен стил написана - да. Няма как да не си направя паралел с "Колелото на Времето" (съжалявам, неизбежно е и... не, дори не съжалявам), където има цял един народ, чието съществуване  в продължение на три хиляди години се развива в пустиня (изградена много подобно на американските такива, доколкото ми знае и моят пусти мозък) и отчасти поради това, отчасти поради други причини, в които няма да се задълбочавам сега, битието им изцяло е устроено на базата на честта и на дълга. И това като образ до толкова контрастира на ... подобието на общество, което се вижда във "Водосрез", че в първия момент дори е леко... "отвращаващо". Особено имайки предвид в какви условия са принудени да живеят тези хора, а и тенденциите, които текстът ни разкрива, са дори да се влошават още повече - пък междувременно (и отново) оличителна черта си остава меркантилността у хората, предателството, жестокостта, политиканството. А това е нещо, което се вижда всеки ден в реалния живот, във все по-голяма степен, и е нещо, от което не можем да избягаме, дори и да искаме. 

Ако трябва да го кажа простичко - това е хубава книга за много нехубави неща.

сряда, 13 юли 2016 г.

Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Денонощната книжарница на мистър Пенумбра
Автор: Робин Слоун
ИК "Сиела", 2015
Превод от английски: Паулина Мичева

Е, не можеше да има по-подходящ момент да прочета тази книга... тавиренска работа! (oops)
Ако в "Бъдеще" на Дмитрий Глуховски безсмъртието е присъда, наложена над човека от самия него, то в "Книжарницата..." то, напълно традиционно, е мечта, цел и надежда. Но това е само една от особеностите на книгата.
Онова, което ме завладя по начин, който почти ме върна няколко години назад, е усещането за... разбиране. Имам предвид, че аз знаех какво е. Всеки, израсъл сред хиляди страници литература, знае какво. Тъй като това е книгата, която може да се превърне в алманах на всеки библиофил - не защото е супер оригинална или новаторска, а защото въплъщава всички онези носталгични чувства, които всеки един от нас, читателите, изпитва към дадена книга или поредица, които сме чели в детските или тинейджърските си години. Онези произведения, които са станали част от нас, които винаги ще бъдат част от нас, които изиграват дори съществена роля в израстването ни като личности, в определянето на нашето самосъзнание и оформянето на характера ни. В избора ни на приятели дори. Всеки един от нас, предполагам, може да назове едно, две или повече заглавия от този тип. И всички ние навярно, от време на време поне (дори по-често, кхъм), се връщаме към тях - къде с чувство на тъга или радост, или благодарност, или всичко накуп, дали към самите книги или просто към времената, когато сме били млади и невинни (как пък не)  и обстоятелствата са ни позволявали да се гмурнем изцяло в историята. Защото, няма какво да се залъгваме, след един определен момент (и възраст), реалността ни застига, блъскайки ежедневието ни с проблеми, тревоги и ядове (с проклятието на "възрастните") и, колкото и да ни се иска, не можем да се отдадем в същата степен както преди. Никога няма да е както преди. Тъжно е, но е истина.

А сега си представете. че същите тези проблеми, тревоги и ядове, същото това горчиво ежедневие буквално ви закарва в Храма на нашата религия. Така де, в книжарницата.
И тук започва магията.

Е, може би не буквално, но със сигурност има доза чудо - от онова така познато ни от детските години. Не случайно наблягам на това, тъй като едва ли съм единствената, която (къде тайно, къде не) си е мечтала да се окаже на мястото на главния герой - а именно във водовъртежа от загадки и мистерии, датиращи от 5 века насам. И заедно с верните спътници от задругата да стигнеш до самия край на мистерията, да откриеш всички отговори и да победиш. Дори и отговорите и победите да не са съвсем онова, което хората са очаквали. И коеото самият ти си очаквал - и въпреки това няма как да не останеш доволен от резултата и от самия себе си.

Основният конфликт в "Книжарницата", разбира се, е от явен по-явен - онзи, който винаги е
бил част от човечеството и неговото развитие, а и ще продължава да бъде. А именно - старите, добри, изпитани традиици vs, новите и модерни технологии. Дали е закостенялост упоритостта да правиш нещата по същия начин, както винаги? Дали губиш нещо, "съкръщавайки" пътя към истината, използвайки всички новаторски техники и методи, които имаш под ръка? Дали губиш по нещо от себе си и в единия, и в другия случай? А дали няма междинна точка някъде, където крайностите да могат да се срещнат и да си подадат ръка, така че, действайки в синхрон, да сполучат там, където поотделно не са могли? Не знам дали не издадох твърде много от сюжета, но се надявам, че няма да разваля удоволствието на никого.

При всички случаи, това е книга, която препоръчвам силно - на всички онези, които носталгично гледат към миналото и с оптимизъм към бъдещето. Към хората, мечтали за епични приключения и съпреживяване на всичко, което сме прочели и ни е вдъхновило по един или друг начин. Не защото, както вече споменах, сюжетът или героите (които са, впрочем, много прилично изградени) са абсолютно оригинални и уникални, а защото са от онзи тип, в който лесно можем да открием себе си. И то по възможно най-прекрасния начин.

Ако пък думите ми не могат да ви убедят, то поне дайте шанс на книжлето заради увлекателния, изпъстрестен с описания стил (без това да провлачва действието), сюжета, изпълнен с действие и емоции и, не на последно място (ще се повторя), героите, които са едновременно интригуващи, но и някак... обикновени. В смисъла на това, че лесно можем да видим себе си в техните отражения (особено главния герой.. най-вече той), такива каквито сме. Реални. Наивни. Мечтаещи.

Ако пък и това не е достатъчно... сериозно ли някакви си 200 страници ще ви спрат?



понеделник, 11 юли 2016 г.

Бъдеще на Дмитрий Глуховски

Бъдеще
Автор: Дмитрий Глуховски
ИК "Сиела", 2015 
Превод от руски език: Васил Велчев

"Когато живоът е равен на смърт." Този оксиморон  започна да витае из мислите ми още в самото начало на книгата. Разбирайки, че това е история, в която хората буквално са преборили смъртта, нямаше как да не направя хиляди асоциации с вампири, елфи и други същества или всякакви по вид магьосници, чиято средностатистическа продължителност на живота варира, да речем, между няколко стотин и 1-2 хиляди години, според случая. Обикновено, това символизира страха от смъртта (неизвестното), както и в случая, разбира се, но в повечето други истории (по-често фентъзи) това се асоциира по-скоро с придобиването на възможности за постигане на дадена цел (без подробности, вариантите са стотици, най-често save/destroy the world, според настроението), в зависимост от сюжета и целта на автора. Усещането в "Бъдеще" обаче е съвсем различно. Коренно различно. 
Какво би станало наистина, ако всички (е, почти) хора живеят безкрайно? Не се боят, че един ден ще умрат, че могат да се разболеят от рак, примерно, да не говорим пък за нещо толкова миловидно и тривиално като шарка (примерно). Безброй възможности, безброй привилегии, здрави тела и вечна младост (дори без да се налага да пият кръв). Година след година, всеки си прави, каквото си поиска, в какви си пози поиска, простете, и изведнъж Европа, тъй като действието се развива там, се трансформира от "застаряващия континент" в пренаселения такъв. Естествено... многократно увеличаващото се население ще бъде един от основните проблеми. Редом с още много други.
И какво се случва, когато трябва да се вземат мерки против това? Няколко десетки милиарда населяват нашата планета Земя, а капацитетът й дали може да понесе цялото това множество, да я тъпче и опосква ресурсите й? Дори след като са измислили някакъв... изкуствен начин, чрез манипулирането на атоми (не претендирам за научна достоверност), да създават храна (и общо взето всичко, което е необходимо... имам предвид, наистина абсолютно всичко). Все някога ресурсите се изчерпват, капацитетът се запълва (впрочем, хората живеят не в нормални жилищни сгради, а в кули, високи стотици, стотици етажи, а апартаментите им представлява някакви кутийчици, защото просто няма място за повече - на мен поне ми е трудно да си го представя (да не говорим колко е неприятно да се чувствам, така или иначе доста некомфортно в тесни пространства, и главният герой в книгата да страта от клаустрофобия)). И това е само един от параметрите на безкрайното съществуване. Другата, не по-маловажна, характеристика е - какво се случва с хората, когато им отнемеш ултиматума, когато заличиш крайния срок, и те вече разполагат с цялото време на света? И при това са в разцвета на силите си, но са лишени от всякакъв възможен стимул.. за каквото и да било. Дори от онова, което в най-силна степен ни определя като живи същества.
Не случайно книгата, освен, че е в сферата на научната фантастика, е и антиутопия (всъщност, тя е предимно антиутопия). И в този дух, съвсем открито представя отговорите на гореизложените въпроси, без да ги скрива сред тонове метафори и интерпретации. Което от една страна е добре, от друга... не чак толкова. Посланията са представени дори твърде буквално в повечето случаи (което пък може да е била и целта на автора, знам ли), но това далеч не е кой знае какъв проблем. Защото пък стилът на Дмитрий Глуховски е наистина увлекателен, историята се чете бързо и завладява в необходимата степен, за да се пренебрегнат (сравнително лесно) някои по-вулгарни изрази и сцени. 
Най-любопитно за мен беше да чета за Ян (е, все пак е главният герой, а и историята е разказана в първо лице от негова гледна точка). Той е уникален с това, че докато претърпява видимо падение в обществото, започва бавно и постепенно да преоткрива онова, което е истински ценно в живота (онзи живот, който все пак си има краен срок, а следователно и някакъв смисъл). Към края на книгата Ян имаше някои великолепни монолози и послания, които наистина ме разчувстваха, а самият финал беше... повече от задоволяващ, макар и очакван.

Накрая ще кажа само че "Бъдеще", макар и да не изненадва с нещо, напълно непознато (което би било и трудно, разбира се), макар и да борави доста буквално с използваните похвати, все пак доставя една голяма доза удовлетворение, провокирано от прочетеното, от посланията, заложени в историята, от развитието на героите и техните съдби и най-вече - от самото бъдеще. Не това, което заварваме в началото на книгата, а онова, чието раждане виждаме в нейния край.

неделя, 26 юни 2016 г.

Американски богове на Нийл Геймън

Американски богове
Автор: Нийл Геймън
ИК Бард

След "Внимание, психоспусък!" си бях обещала да обърна внимание на Шадоу и ето, че не след дълго отдадох заслуженото на "Американски богове". Любопитното в книгата е, че трудно може да се определи за какво точно говори историята - за богове ли, за хора ли, за историята в сказанията или реалността (ама онази, истинската). Със сигурност има от всичко по малко (или много) и колоритният стил на Геймън предизвиква въображението по начин, който да не остави и миг спокойствие на съзнанието. Признавам, че поради липса на последователност в четенето (изцяло моя грешка, изключая затрупаното ежедневие, което често ми изцежда силите в края на деня) трудно запомнях и се ориентирах сред множеството от герои. Но, дори и с това бавно темпо, книгата остави силно чувство (на тъга) у мен. Лошото е, че е не мога да определя дали то е положително или отрицателно (не в смисъл за качеството на повествованието и историята, а относно реализацията за времената, в които живеем).
Обикновено, поради меркантилността на нашето съвремие, поради тенденциите в изкуството (кино, литература, музика, каквото и да е - стига да е в зоната на "популярното"), когато мястото, където се развива основно действието, е САЩ, това предизвиква в повечето случаи снизходителна усмивка - и обикновено този факт се пренебрегва, като ние зрителите/читателите насочваме вниманието си към другите особености на даденото произведение. Не е нужно да се споменава как всички апокалипсиси започват от САЩ, да речем. В "Американски богове" обаче нищо не е случайно. И това е ценното в книгата - че признава факти, които всички знаем, но рядко биват огласявани (или поне сред моя скромен опит - и слаба памет).
И ценното е не просто, че се разкрива фактът как е "създадена" тази държава. Това, което грабва най-силно вниманието, е истината, че хората са подвластни на вярванията си тук и сега, че вчера е вчера, а не утре. Че вярата в този или онзи Бог е преходна, а това, което остава непроменено, е нуждата. От нещо. Каквото и да е. Ако преди хиляда години тази нужда е представлявала богата реколта и вяра, че смъртта не е последната ни спирка, така да се каже, то сега тя се съставлява от необходимостта вечерно време да седнем пред телевизора и да гледаме простотии, докато си похапваме бъргър или пица с кока-кола, или да излезем с хубавата си кола (хубава, според положението и обкръжението, в което се намираме, за да впечатлим някого,) да си поиграем с новия смартфон/таблет/компютър (въпреки че в "Американски богове" няма смартфони, смятам, че напълно подхождат на историята и посланието), без да забравяме, че трябва и скромно да се похвалим с придобивките си. И наистина може сериозно да се поспори коя от двете крайности е по-жизненоважна (а има ли въобще място за спор...). Дали необходимостта да осигуриш прехрана, без която семейството ти може да не преживее следващите две седмици, но за сметка на това да пролееш кръв (животинска или човешка, според зависи)... или да тлееш, умирайки бавно, пред роботизиращото, зомбиращо, бавно умъртвявайки те ежедневие? 
Това е, което ми направи най-силно впечатление в книгата - конфликтът между старо и ново, между познато и непознато, живот и смърт, древността със своята жестока реалност и жажда за първичност и повърхностното съвремие. А дали древните са били толкова жестоки и дали съвремието е толкова повърхностно, колкото си мислим? 
Хареса ми и признанието, че Америка е държава на преселението, на имигрантите. Темата, разбира се, е актуална поради други причини, но това само потвърждава нейната значимост. Всеки човек, отивайки на чуждо място, премествайки се там за какъвто и период от време да е (а колкото повече хора са, толкова по-силно е влиянието), отнася нещо съществено от себе си, от своя род, страна, култура и религия. Посява го в тази чужда, непозната земя и - при подходящите условия - семенцето избуява в нещо колкото познато, толкова и невъобразимо непознато. И същевременно, не по-малко силно. Не случайно книгата предлага такова разнообразие от митични същества и пантеони (че дори и приказни герои), съответстващо единствено на палитрата от "съвременни богове".

И от една страна е тъжен фактът, че въпросните съвременни богове ще останат завинаги - дали под формата на нов автомобил, нов смартфон, или друга нова джаджа (впрочем, може и наркотик да е - не е задължително вярата (нуждата!) да е насочена към някакво си парче техника), докато първичното, истинското измерение на човешките същества бавно избледнява и остарява. И през цялото време, докато четях книгата, ме налягаше това меланхолично усещане за нещо безвъзвратно изгубено. Сякаш физически усещах как един ден никой няма и да е знае какво е това "Тангра". Дали пък не е жаргон на "танк"? Сигурно... думите са подобни. А танковете ги познаваме - те са онези големите, дето избиват много по-страшно от онези малките... А вярата в Тангра олицетворява ли наистина нещо по-различно?
От друга страна, всяко божество отразява вярата, а вярата отразява хората. Или по точно - ние вярваме в това, което сме, и това, което сме, се разбира чрез това, в което вярваме. А вярата е нужда. Затова нека се замислим следвашия път, когато решим, че посмъртно не можем да изкараме деня, ако батерията на телефона ни е паднала до двадесет процента.

ПС Нямам търпение да видя какво ще измайсторят за сериала по книгата. Историята предлага толкова много колоритни образи, че ще е изключително удоволствие да видя прекрасни, талантливи актьори да изпълняват техните роли.

събота, 23 април 2016 г.

Монахът на Матю Грегъри Луис

Монахът
Автор: Матю Грегъри Луис
Издателство: Deja Book (Ciela), 2016
Превод от английски: Слави Ганев
Превод на поезията: Слави Ганев и Радостина Горанова

"Монахът" на М. Г. Луис е от онези произведения, които задължително трябва да присъстват в библиотеките и за които хората трябва да бъдат горещо насърчавани да прочетат. Не случайно романът се определя като "явление" в литературата, новаторство и "взрив", породил не един жанр след себе си. 
Каквото и да кажа аз лично за тази книга обаче, не би било достатъчно (а и съм поизгубила тренинг в литературните анализи, пардон, интерпретативни съченения (или накрая станаха "коментари"? Както и да е.)). Прекрасният предговор, написан от Слави Ганев, хвърля достатъчно светлина върху условията и атмосферата, сред които е писана историята, върху автора, както и върху самия роман. Препоръчвам силно този анализ да не се прескача, а да бъде прочетен внимателно, заедно с всички обяснителни бележки, съпътстващи повествованието.
По отношение сюжета на "Монахът", мога да кажа, че веднага си направих асоциация с брилянтната класика "Декамерон" от Джовани Бокачо. Разбира се, двете произведения трудно биха могли да бъдат сравнявани (едното почива върху комедийното и сатеричното, другото - върху готиката), а и минаха повече от десет години откакто прочетох "Декамерон". Но все пак си струва да се отбележи, че и тук се отправя критика към църквата (католическата), към нейните предразсъдъци и догми, които налага на обществото. Фокусът обаче в "Монахът" е не върху социалното, а върху личностното. Разглежда се самият човек, със собствените му слабости и страсти, задълбочава се силно върху душевността, личните дилеми и страдания. А чрез индивида се гради и цялостният образ на обществото, в центъра на което е църквата, разбира се. Направиха ми много силно впечатление добре изградените герои, донякъде уникални, донякъде кореспондиращи един с друг. Хареса ми и релацията добро-зло, в своя свръхестествен смисъл, на фона на чисто човешките злоба и доброта.
Разбира се, главният герой на романа - Амброзио - оставя най-силен отпечатък в съзнанието на читателя. Той извървява целия път от праведността към грехопадението, подведен от един друг образ, този на Матилда, която сама по себе си е интересна заради факта, че претърпява различни превъплъщения. Донякъде всеки един от тези имагинерни образи, тези маски един вид, отразява съответното състояние на Амброзио. 
А историята на  Амброзио разкрива истината, че грехопадението не се дължи на чисто човешките слабости или силни страни (защото как може обичта, например, да е слабост?), а на прекомерната самозабрава, прекомерната горделивост, прекомерното честолюбие. "Нищо човешко не ми е чуждо", са казали хората, но Амброзио се е отдалечил до такава степен от човешкото, че се превръща в негов антипод (което кореспондира и с начина, по който свършва книгата).
Ще се повторя, но каквото и да се каже за "Монахът", малко ще е наистина. Препоръчвам просто да си купите книгата, да я разлистите и да се оставите въображението на Матю Луис да ви погълне. :) Може и да си пуснете и тази песничка, за която нямаше как да не се сетя просто:

И накрая - Честит Световен ден на книгата! Продължавайте да четете, да изживявате, да мечтаете. Няма по-голяма привилегия от това да имаш възможността да четеш, няма и по-голямо удоволствие от това. :)

неделя, 20 март 2016 г.

Владетелят на Кулата на Антъни Райън

Владетелят на Кулата
Превод: Милена Илиева

"Владетелят на Кулата" е книга, която е едновременно едно достойно, интригуващо продължение на историята, започната в "Кръвна песен", същевременно успява донякъде и да разочарова. 

Антъни Райън успява да разгърне сюжета, вкарвайки различни гледни точки на герои както познати, така и непознати. Същност, само една непозната героиня - Рева. Благодарение на това, историята наистина придобива един съвсем различен, доста по-задълбочен и обширен вид, който много повече наподобява на фентъзи жанра. По-голямата мащабност по отношение не само на героите, но и на местата, където се развива действието, народите, които биват представени в различните части на книгата, техните бит и култура (поне отчасти) - всичко това допринася за истинско удоволствие от четенето на втората книга от Сянката на Гарвана.

Вейлин ал Сорна, макар и все още главен герои, споделя вече челното си място с други, както вече споменах, които бързо успяха да ми влязат под кожата. Френтис, който в предната книга бе симпатичното момче-крадец, спасено от улицата, превърнато в боец, достоен "наследник" на Вейлин, сега бива поробен в ума си, макар и не в сърцето си, принуден да върши немислимото. Неговата гледна точка е особено тъжна, донякъде отвращаваща дори, заради онова, което преживява. Лирна, която бе интригуваща по свое му в първата книга, сега ни се разкрива в пълния си потенциал и води читателя на дълго пътешествие, по време на което успяваме да научим повече за един от северните народи - лонаките. Заедно с еорилите и сеордите, тези хора наистина обогатяват значително историята, придават онова усещане за първичност и загадъчност, което винаги омайва и привлича (макар че дивите северняшки народи (пък и южняшки да са, според зависи историята) не са хич нечувана рядкост в този жанр - в един или друг вариант - все пак, използването им от авторите действа добре, стига образите им да са изградени с вдъхновение и мисъл; в този случай, те са). 
За Рева мога да кажа, че е един добре, но за жалост твърде бързо, изграден образ. Не мисля, че се отличава с нещо значително, въпреки че няма и някакви ясно определени негативи. Тя е боец, което е чудесно, освен това е лесбийка, за което е тормозена жестоко и съответно спомените я преследват жестоко - един вид сама продължава да се "бичува". Историята е тъжна, но е представена по начин, който се среща отново често в литературата (а и не само там), а и сякаш нещо... липсва. Емоционалност, реалистичност, живец... знам ли. Рева е заблуждавана цял живот (тук вече говорим за религията - темата за вярата и боговете продължава да заема значително място в сюжета), при което, след като се сблъсква с истината в някаква степен, светът й се разбива на парченца - разбираемо, естествено. Това бих казала, че е първата част от изграждането й като образ. Втората част не следва този плавен ритъм, което наистина разваля впечатлението, а и самата тя като героиня можеше да бъде представена далеч по-добре, ако липсваха някои недобре изпипани моменти.
... и вече навлизаме в територията на минусите. "Кръвна песен" има своите недостатъци, но те не са чак толкова отличителни предвид цялостния облик на книгата, докато тук тези отрицателни черти изпъкват много повече. Т.е. именно защото части от книгата са в пъти по-добри по отношение на стил и изграждане на героите, нещата, които (поне на мен лично) не ми харесват, се оказва, че дразнят много повече. И съответно разочароват, в някои случаи доста. Да влизам в подробности, не знам дали е нужно, а и бих разкрила части от сюжета. Може би ще кажа само че средата на втората книга от трилогия (при положение, че първата е била само за ЕДИН герой, с негова единствена гледна точка, изключвам хрониките на Верниерс) не е въобще подходящото време да се обяви, че същият този баш най-главен герой не може да чете. Биг спойлер, с извинение. За мен това е не просто безсмислено и ненужно, а и нелогично предвид самия образ на Вейлин, а и света в поредицата. Друго, което наистина не ми допада, е презумцията, че едно младо момиче, умно, способно, с добри бойни умения, дори с потенциала да бъде и добър лидер, някак моментално получава и знания за военни тактики и стратегии. И дори това не би било проблем, ако се направи с хитрост. Винаги има начин как даден герой, въпреки младостта и липсата на достатъчно опит, да изпъкне (все пак сме наясно, че това е главен герой или пък по-главен сред второстепенните, естествено, че няма да седи забравен в ъгъла). Това са основните неша, което ме подразниха. Но все пак второто е ... разбираемо, може би, често се среща във фентъзи литературата. Първото обаче не, твърдо не.
А и краят? Сериозно ли? Това вече не спада съвсем към минусите на книгата, но определено успя да ме ядоса. От една страна клифхенгърите са добър способ, защото със сигурност пораждат желание да се прочете и следващата книга, но от друга... мех. Надявам се само продължението да оправдава очакванията ми.

Накратко: книгата е много по-добра от предната - по-богата, по-цветна, по-вълнуваща. Но и трябва да се положат доста големи усилия, за да се абстрахира човек от дразнещите моменти в нея.

PS Забравих да окажа нужното уважение на Давока и Дарена. Два прекрасни женски образа, които ми направиха много добро впечатление. Надявам се, че третата книга ще ни разкрие повече за тях.

вторник, 1 март 2016 г.

Внимание, психоспусък! на Нийл Геймън

Внимание, психоспусък!
Автор: Нийл Геймън
ИК "Бард" (2015)
Превод: Иван Иванов

Добре, признавам си без бой - това ми е първата реална литературна среща с Нийл Геймън и си заслужавам всяко едно сумтене по мой адрес. Преглъщам смело и заявявам, че със сигурност съм изпуснала много. Смятам обаче да наваксам - когато мога, доколкото мога (защото както физическата, така и виртуалната етажерка с книги to-read вече потреперват от тежестта върху им; уви, времето нивга не стига).

Както и да е. 
"Внимание, психоспусък!" е сборник, който наистина може да психизастреля читателя с водовъртежа от идеи, образи, символи и пейзажи. И го казвам във възможно най-добрия смисъл, разбира се. Заглавието доколкото е закачливо, толкова е и... буквално, може би. Не наистина буквално, разбира се, но изострящо очакванията - бледо гъделичка съзнанието и приковава вниманието, както се случи с мен. Самият автор прави едно доста добро встъпление, което препоръчвам да се прочете както преди да се започне със самите разкази, така и поетапно след всеки един, защото това, което той има да каже по отношение на произведенията си е не точно обяснение, а сякаш довършителен щрих към цялостната композиция. И, разбира се, задоволява и без това раздразненото вече любопитство,

Много ми хареса стилът на Нийл Геймън. Начинът, по който разказва, насочвайки погледа и мислите към измерения някъде отвъд, към хоризонти, които аха да видиш и се изплъзват, а сетне напълно те поглъщат. Не всички разкази са за всеки вкус, може би, и на мен лично някои от тях ми допаднаха доста повече от други. Но описвайки сборника в неговата цялост, ще кажа само, че бих го препоръчала на мои познати. Което, честно казано, не правя толкова често. Защото в разказите има както реализъм, така и фантастични елементи, или нещо, някъде по между им (или пък съвсем далеч), но зад всяка една описана идея се крие бисерче (или цял скъпоценен камък), върху което си струва да се обърне внимание - дори да е само вътрешно, всеки сам за себе си. Със сигурност всеки читател ще открие по нещо значимо, четейки и разсъждавайки върху думите във "Внимание, психоспусък!" -  а това е огромно богатство за една книга. Не знам дали същото важи и за другите сборници с разкази на Нийл Геймън, нито в каква степен конкретно, но някой ден се надявам да разбера лично.

"Николко часът", "Трак-трак кокаляците", "Работата с Касандра", "Черното куче" (Шадоу много ме заинтригува - даже скоро смятам да му обърна специално читателско внимание, ей така - очи в очи), "Спазване на формалностите" - това са, мисля, разказите, които сякаш най ми допаднаха. Навярно изпускам някой, а и останалите не са с нещо по-малко хубави. Съветвам ви и вие да се подложите на психоспусъците Геймънови и сами да разберете кой ще ви застреля най-добре. :) 

четвъртък, 25 февруари 2016 г.

Кръвна песен на Антъни Райън

ИК "Бард" (2015)
Сред такова разнообразие във фентъзи жанра, не е никак лесно дадена книга да се отличи сред множеството, особено що се отнася до дебюти. "Кръвна песен" определено ме привлече миналата година, но поради една или друга причина (колко загадъчно) не успях да се сдобия с книжлето. Наскоро обаче попаднах на добра (хмък) оферта в един сайт (за първи и втори том накуп), та реших все пак да се възползвам (което, следователно, означава, че ще си закупя и третата част, след като бъде издадена на български език - независимо дали щях да остана доволна от прочетеното, или не (hint: останах)). Мога да кажа със сигурност, че "Бард" имат нюх към фентъзито - нещо, което са доказали през годините - и искрено се радвам, че са се ориентирали към цялостно издаване на поредици (сега остана и да преиздадат някои стари (; ).

В последните години се появиха много автори с различни стилове, сюжети и герои - все "новаторски" и "модерни", съпътстващи социалните тенденции в обществото (понякога успешно, понякога - не, но това е друга тема). И в това няма нищо лошо, разбира се - добрата история си е добра, независимо за какво говори, а ако има и какво да добави - още по-хубаво. Но все пак нещото, което най-много ми хареса в "Кръвна песен", е това, че книгата звучи... традиционно. Може би това е най-добрата дума. Доближава се до доброто старо фентъзи (може би все още не е достатъчно "високо", но се катери добре), с класическите елементи като воини, ордени, битки и тук-там магии (с намек за количествено и качествено увеличение в продължението), религиозни и верски противоречия (доста кървави, при това) и не малко интриги. Звучи доста нали? Така е. Хубавото е, че в това отношение Антъни Райън се е справил добре и сравнително успешно балансира всичко това (с изключение на магическата част - наистина ми се щеше да срещаме по-често този вълк, а и много, много се надявам да видим пак момичето от видението, или пък други като нея).

Това, което не ми допадна, е леко... хаотичната среда на историята. Не ми се понравиха и някои решения на автора, или по-точно не ми се струват съвсем реалистични, въпреки бруталния свят, в който героите са принудени да живеят (и бруталните тренировки, които ги подготвят за това). Може би и по самия Вейлин трябва да се бутнат едно-две нещица, за да се ошлайфа напълно. Заради тези причини, нали, са и трите звезди в гудрийдс - но всеки с вкуса си, в крайна сметка.

Друга особица, за която не знам дали ще се хареса всекиму, е фактът, че сюжетът се развива в рамките на, хъм, 15? години? Може би? Не можах да ги проследя добре, а и реално историята се разказва от Вейлин пред друг герой (историк, който трябва да го придружи до един остров, където ще се случи един двубой), та в книгата има 6-7-8 такива прекъсвания, където виждаме ситуацията и самия Вейлин през очите на другия мъж. Което, между другото е интересно, защото добавя един добър контраст към разказваните събития, същевременно, постепенно се вижда и промяната в отношението към самия Вейлин (а това е важно, между впрочем). Но думата ми беше друга - за тези години се появяват, естествено, много герои, които не е никак лесно да бъдат следени от читателя. Но е бял кахър това, защото нито един от тези не е с кой знае какво значение, а онези, които имат съществена роля, се споменават и "виждат" достатъчно често - или пък са достатъчно запомнящи се и от един път.

Много ми хареса и това, че Райън е заложил много на приятелството (братството, по-точно). Независимо какво представлява въпросният Шести орден, не може да се отрече, че момчетата там (тъй като започват от доста крехка възраст - 10-11 години) създават силни връзки помежду си, което е наистина ценно (и се вижда все по-рядко в реалния живот). Самите герои също са любопитни, донякъде стереотипни, донякъде - не, но все пак има и интересни образи сред тях.

За религиозните войни, които, в крайна сметка, са в центъра на сюжета през този първи том (а предполагам, ще бъдат и през втория заради същината на въпросните религии), няма какво да се добави. Интересна е хрумката на Антъни Райън за Вярата (основната религия в Обединеното кралство), която представлява по-скоро кодекс някакъв с правила и закони, които трябва да бъдат следвани. Също и идеята за Отвъдното (hint and a guess: тук ще има важни работи).

Накратко: фентъзи, което ми допадна с традиционния си чар, интересните герои и обрати и мистиката, заложена още от заглавието. Песента е изкуство, а всяко изкуство е магия. :)



вторник, 26 януари 2016 г.

В служба на злото (Корморан Страйк #3)

В служба на злото. Корморан Страйк №3 (2015)
Автор: Робърт Галбрайт (Дж. К. Роулинг)
Издателство: Колибри (2016)



Джоан Роулинг продължава да е в стихията си и в третата част от детективската поредица, която така силно ме грабна още от първите абзаци на "Зовът на Кукувицата". С типичния си на пръв поглед лек, но задълбаващ отвъд повърхността, маниер на писане Джо отново успява да омагьосва.

Историята продължава логически оттам, където приключи втората книга - Копринената буба. Изминало е известно време, Страйк затвърждава името си на човек, разгадаващ онова, което полицията не може, и всичко сякаш му върви добре. Докато, разбира се, нещото не се случва и всичко започва да се разпада. Колко е нужно, за да се обърне животът ти с краката надолу? Един крак. Не повече.

Разбира се, действието далеч не е главозамайващо, а съвсем класически си следва своя донякъде бавен, но в никакъв случай скучен или монотонен, ритъм. Вълнението и чуденето винаги присъстват, а текстът предлага достатъчно теми за размисъл. Главният въпрос (Кой? Кой?), естествено, е сведен до няколко заподозрени, като всички те са част от миналото на Страйк. Това е причината тази книга да се усеща много по-лична от предишните, в известен смисъл и по-драматична, може би, именно заради преживяното в предходни години. Лична е и не само за Страйк, но и за Робин, която е изправена пред различна дилема, пред своите собствени вътрешни страхове и спомени, освен това се стреми да бъде равноправен (или почти) партньор, което далеч не е толкова лесно, колкото звучи на пръв поглед. А остава и открит въпросът със силно неприятния (за мен) приятел, Матю, който продължава да се държи като пълен з****к, с извинение, и само се пречка. Поне го виждаме рядко.

Би било прекалено хубаво обаче, и нереално най-вече, ако книгата си нямаше недостатъци. Пример за това е откритото... сексуално-романтично напрежение между Робин и Страйк. Аз не съм от читателите, които тотално заклеймяват романтиката в класическите варианти, стига да е направено добре, разбира се, но Роулинг все пак стъпва по доста тънък лед, според мен. В крайна сметка, личи си, че има някакъв план (предполагам), който ще оправдае избора на Робин в края на книгата. Без да се впускам в подробности, преразкази и предположения, ще кажа само, че цялата ситуация с Робин и Матю (и Страйк) можеше да бъде представена и по-добре, но както вече споменах, надявам се в следващата книга грапавинките да се изчистят.
Това, което ми направи най-голямо впечатление обаче, е изключително смелото от страна на Роулинг решение да стъпи върху значително непозната (поне аз не съм срещала до сега) територия, а именно ампутацията. Бъдейки основна черта за Страйк, нямаше как в даден момент историята да не се концентрира силно върху това, но начинът, по който го прави Джо е наистина... различен. Не смея да използвам по-конкретен израз, за да не издам прекалено много от сюжета. Но е смело наистина и провокиращо.

И все пак това си остава детективски роман. Престъпленията са си престъпления и толкова много написани истории има за тях (пък да не говорим колко такива има в действителността), че трудно човек може да си каже: "Я, нещо ново!". Аз лично не търся това в тази поредица. За мен скъпоценното е стилът на Роулинг, който изгражда едни от най-живите образи, пълнокръвните герои с вълнуваща динамика (а Страйк и Робин са такива) и усещането, че историята те поглъща, че си част от нея. Дори понякога да ни кара да завъртим очи, това само й придава още повече чар.

(Освен това продължавам и аз да стискам палци за нова Хари Потър (или поне в неговия свят) история. Ама истинска такава, не пиеса, не дори и нова филмова поредица. Книга искам, книга.)