вторник, 26 януари 2016 г.

В служба на злото (Корморан Страйк #3)

В служба на злото. Корморан Страйк №3 (2015)
Автор: Робърт Галбрайт (Дж. К. Роулинг)
Издателство: Колибри (2016)



Джоан Роулинг продължава да е в стихията си и в третата част от детективската поредица, която така силно ме грабна още от първите абзаци на "Зовът на Кукувицата". С типичния си на пръв поглед лек, но задълбаващ отвъд повърхността, маниер на писане Джо отново успява да омагьосва.

Историята продължава логически оттам, където приключи втората книга - Копринената буба. Изминало е известно време, Страйк затвърждава името си на човек, разгадаващ онова, което полицията не може, и всичко сякаш му върви добре. Докато, разбира се, нещото не се случва и всичко започва да се разпада. Колко е нужно, за да се обърне животът ти с краката надолу? Един крак. Не повече.

Разбира се, действието далеч не е главозамайващо, а съвсем класически си следва своя донякъде бавен, но в никакъв случай скучен или монотонен, ритъм. Вълнението и чуденето винаги присъстват, а текстът предлага достатъчно теми за размисъл. Главният въпрос (Кой? Кой?), естествено, е сведен до няколко заподозрени, като всички те са част от миналото на Страйк. Това е причината тази книга да се усеща много по-лична от предишните, в известен смисъл и по-драматична, може би, именно заради преживяното в предходни години. Лична е и не само за Страйк, но и за Робин, която е изправена пред различна дилема, пред своите собствени вътрешни страхове и спомени, освен това се стреми да бъде равноправен (или почти) партньор, което далеч не е толкова лесно, колкото звучи на пръв поглед. А остава и открит въпросът със силно неприятния (за мен) приятел, Матю, който продължава да се държи като пълен з****к, с извинение, и само се пречка. Поне го виждаме рядко.

Би било прекалено хубаво обаче, и нереално най-вече, ако книгата си нямаше недостатъци. Пример за това е откритото... сексуално-романтично напрежение между Робин и Страйк. Аз не съм от читателите, които тотално заклеймяват романтиката в класическите варианти, стига да е направено добре, разбира се, но Роулинг все пак стъпва по доста тънък лед, според мен. В крайна сметка, личи си, че има някакъв план (предполагам), който ще оправдае избора на Робин в края на книгата. Без да се впускам в подробности, преразкази и предположения, ще кажа само, че цялата ситуация с Робин и Матю (и Страйк) можеше да бъде представена и по-добре, но както вече споменах, надявам се в следващата книга грапавинките да се изчистят.
Това, което ми направи най-голямо впечатление обаче, е изключително смелото от страна на Роулинг решение да стъпи върху значително непозната (поне аз не съм срещала до сега) територия, а именно ампутацията. Бъдейки основна черта за Страйк, нямаше как в даден момент историята да не се концентрира силно върху това, но начинът, по който го прави Джо е наистина... различен. Не смея да използвам по-конкретен израз, за да не издам прекалено много от сюжета. Но е смело наистина и провокиращо.

И все пак това си остава детективски роман. Престъпленията са си престъпления и толкова много написани истории има за тях (пък да не говорим колко такива има в действителността), че трудно човек може да си каже: "Я, нещо ново!". Аз лично не търся това в тази поредица. За мен скъпоценното е стилът на Роулинг, който изгражда едни от най-живите образи, пълнокръвните герои с вълнуваща динамика (а Страйк и Робин са такива) и усещането, че историята те поглъща, че си част от нея. Дори понякога да ни кара да завъртим очи, това само й придава още повече чар.

(Освен това продължавам и аз да стискам палци за нова Хари Потър (или поне в неговия свят) история. Ама истинска такава, не пиеса, не дори и нова филмова поредица. Книга искам, книга.)