Владетелят на Кулата на Антъни Райън

Владетелят на Кулата

Автор: Антъни Райън

Превод: Милена Илиева

ИК "Бард" (2016)

"Владетелят на Кулата" е книга, която е едновременно едно достойно, интригуващо продължение на историята, започната в "Кръвна песен", същевременно успява донякъде и да разочарова. 

Антъни Райън успява да разгърне сюжета, вкарвайки различни гледни точки на герои както познати, така и непознати. Същност, само една непозната героиня - Рева. Благодарение на това, историята наистина придобива един съвсем различен, доста по-задълбочен и обширен вид, който много повече наподобява на фентъзи жанра. По-голямата мащабност по отношение не само на героите, но и на местата, където се развива действието, народите, които биват представени в различните части на книгата, техните бит и култура (поне отчасти) - всичко това допринася за истинско удоволствие от четенето на втората книга от Сянката на Гарвана.

Вейлин ал Сорна, макар и все още главен герои, споделя вече челното си място с други, както вече споменах, които бързо успяха да ми влязат под кожата. Френтис, който в предната книга бе симпатичното момче-крадец, спасено от улицата, превърнато в боец, достоен "наследник" на Вейлин, сега бива поробен в ума си, макар и не в сърцето си, принуден да върши немислимото. Неговата гледна точка е особено тъжна, донякъде отвращаваща дори, заради онова, което преживява. Лирна, която бе интригуваща по свое му в първата книга, сега ни се разкрива в пълния си потенциал и води читателя на дълго пътешествие, по време на което успяваме да научим повече за един от северните народи - лонаките. Заедно с еорилите и сеордите, тези хора наистина обогатяват значително историята, придават онова усещане за първичност и загадъчност, което винаги омайва и привлича (макар че дивите северняшки народи (пък и южняшки да са, според зависи историята) не са хич нечувана рядкост в този жанр - в един или друг вариант - все пак, използването им от авторите действа добре, стига образите им да са изградени с вдъхновение и мисъл; в този случай, те са). 

За Рева мога да кажа, че е един добре, но за жалост твърде бързо, изграден образ. Не мисля, че се отличава с нещо значително, въпреки че няма и някакви ясно определени негативи. Тя е боец, което е чудесно, освен това е лесбийка, за което е тормозена жестоко и съответно спомените я преследват жестоко - един вид сама продължава да се "бичува". Историята е тъжна, но е представена по начин, който се среща отново често в литературата (а и не само там), а и сякаш нещо... липсва. Емоционалност, реалистичност, живец... знам ли. Рева е заблуждавана цял живот (тук вече говорим за религията - темата за вярата и боговете продължава да заема значително място в сюжета), при което, след като се сблъсква с истината в някаква степен, светът й се разбива на парченца - разбираемо, естествено. Това бих казала, че е първата част от изграждането й като образ. Втората част не следва този плавен ритъм, което наистина разваля впечатлението, а и самата тя като героиня можеше да бъде представена далеч по-добре, ако липсваха някои недобре изпипани моменти.

... и вече навлизаме в територията на минусите. "Кръвна песен" има своите недостатъци, но те не са чак толкова отличителни предвид цялостния облик на книгата, докато тук тези отрицателни черти изпъкват много повече. Т.е. именно защото части от книгата са в пъти по-добри по отношение на стил и изграждане на героите, нещата, които (поне на мен лично) не ми харесват, се оказва, че дразнят много повече. И съответно разочароват, в някои случаи доста. Да влизам в подробности, не знам дали е нужно, а и бих разкрила части от сюжета. Може би ще кажа само че средата на втората книга от трилогия (при положение, че първата е била само за ЕДИН герой, с негова единствена гледна точка, изключвам хрониките на Верниерс) не е въобще подходящото време да се обяви, че същият този баш най-главен герой не може да чете. Биг спойлер, с извинение. За мен това е не просто безсмислено и ненужно, а и нелогично предвид самия образ на Вейлин, а и света в поредицата. Друго, което наистина не ми допада, е презумцията, че едно младо момиче, умно, способно, с добри бойни умения, дори с потенциала да бъде и добър лидер, някак моментално получава и знания за военни тактики и стратегии. И дори това не би било проблем, ако се направи с хитрост. Винаги има начин как даден герой, въпреки младостта и липсата на достатъчно опит, да изпъкне (все пак сме наясно, че това е главен герой или пък по-главен сред второстепенните, естествено, че няма да седи забравен в ъгъла). Това са основните неша, което ме подразниха. Но все пак второто е ... разбираемо, може би, често се среща във фентъзи литературата. Първото обаче не, твърдо не.

А и краят? Сериозно ли? Това вече не спада съвсем към минусите на книгата, но определено успя да ме ядоса. От една страна клифхенгърите са добър способ, защото със сигурност пораждат желание да се прочете и следващата книга, но от друга... мех. Надявам се само продължението да оправдава очакванията ми.

Накратко: книгата е много по-добра от предната - по-богата, по-цветна, по-вълнуваща. Но и трябва да се положат доста големи усилия, за да се абстрахира човек от дразнещите моменти в нея.

PS Забравих да окажа нужното уважение на Давока и Дарена. Два прекрасни женски образа, които ми направиха много добро впечатление. Надявам се, че третата книга ще ни разкрие повече за тях.