неделя, 26 юни 2016 г.

Американски богове на Нийл Геймън

Американски богове
Автор: Нийл Геймън
ИК Бард

След "Внимание, психоспусък!" си бях обещала да обърна внимание на Шадоу и ето, че не след дълго отдадох заслуженото на "Американски богове". Любопитното в книгата е, че трудно може да се определи за какво точно говори историята - за богове ли, за хора ли, за историята в сказанията или реалността (ама онази, истинската). Със сигурност има от всичко по малко (или много) и колоритният стил на Геймън предизвиква въображението по начин, който да не остави и миг спокойствие на съзнанието. Признавам, че поради липса на последователност в четенето (изцяло моя грешка, изключая затрупаното ежедневие, което често ми изцежда силите в края на деня) трудно запомнях и се ориентирах сред множеството от герои. Но, дори и с това бавно темпо, книгата остави силно чувство (на тъга) у мен. Лошото е, че е не мога да определя дали то е положително или отрицателно (не в смисъл за качеството на повествованието и историята, а относно реализацията за времената, в които живеем).
Обикновено, поради меркантилността на нашето съвремие, поради тенденциите в изкуството (кино, литература, музика, каквото и да е - стига да е в зоната на "популярното"), когато мястото, където се развива основно действието, е САЩ, това предизвиква в повечето случаи снизходителна усмивка - и обикновено този факт се пренебрегва, като ние зрителите/читателите насочваме вниманието си към другите особености на даденото произведение. Не е нужно да се споменава как всички апокалипсиси започват от САЩ, да речем. В "Американски богове" обаче нищо не е случайно. И това е ценното в книгата - че признава факти, които всички знаем, но рядко биват огласявани (или поне сред моя скромен опит - и слаба памет).
И ценното е не просто, че се разкрива фактът как е "създадена" тази държава. Това, което грабва най-силно вниманието, е истината, че хората са подвластни на вярванията си тук и сега, че вчера е вчера, а не утре. Че вярата в този или онзи Бог е преходна, а това, което остава непроменено, е нуждата. От нещо. Каквото и да е. Ако преди хиляда години тази нужда е представлявала богата реколта и вяра, че смъртта не е последната ни спирка, така да се каже, то сега тя се съставлява от необходимостта вечерно време да седнем пред телевизора и да гледаме простотии, докато си похапваме бъргър или пица с кока-кола, или да излезем с хубавата си кола (хубава, според положението и обкръжението, в което се намираме, за да впечатлим някого,) да си поиграем с новия смартфон/таблет/компютър (въпреки че в "Американски богове" няма смартфони, смятам, че напълно подхождат на историята и посланието), без да забравяме, че трябва и скромно да се похвалим с придобивките си. И наистина може сериозно да се поспори коя от двете крайности е по-жизненоважна (а има ли въобще място за спор...). Дали необходимостта да осигуриш прехрана, без която семейството ти може да не преживее следващите две седмици, но за сметка на това да пролееш кръв (животинска или човешка, според зависи)... или да тлееш, умирайки бавно, пред роботизиращото, зомбиращо, бавно умъртвявайки те ежедневие? 
Това е, което ми направи най-силно впечатление в книгата - конфликтът между старо и ново, между познато и непознато, живот и смърт, древността със своята жестока реалност и жажда за първичност и повърхностното съвремие. А дали древните са били толкова жестоки и дали съвремието е толкова повърхностно, колкото си мислим? 
Хареса ми и признанието, че Америка е държава на преселението, на имигрантите. Темата, разбира се, е актуална поради други причини, но това само потвърждава нейната значимост. Всеки човек, отивайки на чуждо място, премествайки се там за какъвто и период от време да е (а колкото повече хора са, толкова по-силно е влиянието), отнася нещо съществено от себе си, от своя род, страна, култура и религия. Посява го в тази чужда, непозната земя и - при подходящите условия - семенцето избуява в нещо колкото познато, толкова и невъобразимо непознато. И същевременно, не по-малко силно. Не случайно книгата предлага такова разнообразие от митични същества и пантеони (че дори и приказни герои), съответстващо единствено на палитрата от "съвременни богове".

И от една страна е тъжен фактът, че въпросните съвременни богове ще останат завинаги - дали под формата на нов автомобил, нов смартфон, или друга нова джаджа (впрочем, може и наркотик да е - не е задължително вярата (нуждата!) да е насочена към някакво си парче техника), докато първичното, истинското измерение на човешките същества бавно избледнява и остарява. И през цялото време, докато четях книгата, ме налягаше това меланхолично усещане за нещо безвъзвратно изгубено. Сякаш физически усещах как един ден никой няма и да е знае какво е това "Тангра". Дали пък не е жаргон на "танк"? Сигурно... думите са подобни. А танковете ги познаваме - те са онези големите, дето избиват много по-страшно от онези малките... А вярата в Тангра олицетворява ли наистина нещо по-различно?
От друга страна, всяко божество отразява вярата, а вярата отразява хората. Или по точно - ние вярваме в това, което сме, и това, което сме, се разбира чрез това, в което вярваме. А вярата е нужда. Затова нека се замислим следвашия път, когато решим, че посмъртно не можем да изкараме деня, ако батерията на телефона ни е паднала до двадесет процента.

ПС Нямам търпение да видя какво ще измайсторят за сериала по книгата. Историята предлага толкова много колоритни образи, че ще е изключително удоволствие да видя прекрасни, талантливи актьори да изпълняват техните роли.