Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Автор: Робин Слоун

ИК "Сиела", 2015

Превод от английски: Паулина Мичева

Е, не можеше да има по-подходящ момент да прочета тази книга... тавиренска работа! (oops)

Ако в "Бъдеще" на Дмитрий Глуховски безсмъртието е присъда, наложена над човека от самия него, то в "Книжарницата..." то, напълно традиционно, е мечта, цел и надежда. Но това е само една от особеностите на книгата.

Онова, което ме завладя по начин, който почти ме върна няколко години назад, е усещането за... разбиране. Имам предвид, че аз знаех какво е. Всеки, израсъл сред хиляди страници литература, знае какво. Тъй като това е книгата, която може да се превърне в алманах на всеки библиофил - не защото е супер оригинална или новаторска, а защото въплъщава всички онези носталгични чувства, които всеки един от нас, читателите, изпитва към дадена книга или поредица, които сме чели в детските или тинейджърските си години. Онези произведения, които са станали част от нас, които винаги ще бъдат част от нас, които изиграват дори съществена роля в израстването ни като личности, в определянето на нашето самосъзнание и оформянето на характера ни. В избора ни на приятели дори. Всеки един от нас, предполагам, може да назове едно, две или повече заглавия от този тип. И всички ние навярно, от време на време поне (дори по-често, кхъм), се връщаме към тях - къде с чувство на тъга или радост, или благодарност, или всичко накуп, дали към самите книги или просто към времената, когато сме били млади и невинни (как пък не)  и обстоятелствата са ни позволявали да се гмурнем изцяло в историята. Защото, няма какво да се залъгваме, след един определен момент (и възраст), реалността ни застига, блъскайки ежедневието ни с проблеми, тревоги и ядове (с проклятието на "възрастните") и, колкото и да ни се иска, не можем да се отдадем в същата степен както преди. Никога няма да е както преди. Тъжно е, но е истина.

А сега си представете. че същите тези проблеми, тревоги и ядове, същото това горчиво ежедневие буквално ви закарва в Храма на нашата религия. Така де, в книжарницата.

И тук започва магията.

Е, може би не буквално, но със сигурност има доза чудо - от онова така познато ни от детските години. Не случайно наблягам на това, тъй като едва ли съм единствената, която (къде тайно, къде не) си е мечтала да се окаже на мястото на главния герой - а именно във водовъртежа от загадки и мистерии, датиращи от 5 века насам. И заедно с верните спътници от задругата да стигнеш до самия край на мистерията, да откриеш всички отговори и да победиш. Дори и отговорите и победите да не са съвсем онова, което хората са очаквали. И коеото самият ти си очаквал - и въпреки това няма как да не останеш доволен от резултата и от самия себе си.

Основният конфликт в "Книжарницата", разбира се, е от явен по-явен - онзи, който винаги е

бил част от човечеството и неговото развитие, а и ще продължава да бъде. А именно - старите, добри, изпитани традиици vs, новите и модерни технологии. Дали е закостенялост упоритостта да правиш нещата по същия начин, както винаги? Дали губиш нещо, "съкръщавайки" пътя към истината, използвайки всички новаторски техники и методи, които имаш под ръка? Дали губиш по нещо от себе си и в единия, и в другия случай? А дали няма междинна точка някъде, където крайностите да могат да се срещнат и да си подадат ръка, така че, действайки в синхрон, да сполучат там, където поотделно не са могли? Не знам дали не издадох твърде много от сюжета, но се надявам, че няма да разваля удоволствието на никого.

При всички случаи, това е книга, която препоръчвам силно - на всички онези, които носталгично гледат към миналото и с оптимизъм към бъдещето. Към хората, мечтали за епични приключения и съпреживяване на всичко, което сме прочели и ни е вдъхновило по един или друг начин. Не защото, както вече споменах, сюжетът или героите (които са, впрочем, много прилично изградени) са абсолютно оригинални и уникални, а защото са от онзи тип, в който лесно можем да открием себе си. И то по възможно най-прекрасния начин.

Ако пък думите ми не могат да ви убедят, то поне дайте шанс на книжлето заради увлекателния, изпъстрестен с описания стил (без това да провлачва действието), сюжета, изпълнен с действие и емоции и, не на последно място (ще се повторя), героите, които са едновременно интригуващи, но и някак... обикновени. В смисъла на това, че лесно можем да видим себе си в техните отражения (особено главния герой.. най-вече той), такива каквито сме. Реални. Наивни. Мечтаещи.

Ако пък и това не е достатъчно... сериозно ли някакви си 200 страници ще ви спрат?

Бъдеще на Дмитрий Глуховски

Бъдеще

Автор: Дмитрий Глуховски

ИК "Сиела", 2015 

Превод от руски език: Васил Велчев

"Когато живоът е равен на смърт." Този оксиморон  започна да витае из мислите ми още в самото начало на книгата. Разбирайки, че това е история, в която хората буквално са преборили смъртта, нямаше как да не направя хиляди асоциации с вампири, елфи и други същества или всякакви по вид магьосници, чиято средностатистическа продължителност на живота варира, да речем, между няколко стотин и 1-2 хиляди години, според случая. Обикновено, това символизира страха от смъртта (неизвестното), както и в случая, разбира се, но в повечето други истории (по-често фентъзи) това се асоциира по-скоро с придобиването на възможности за постигане на дадена цел (без подробности, вариантите са стотици, най-често save/destroy the world, според настроението), в зависимост от сюжета и целта на автора. Усещането в "Бъдеще" обаче е съвсем различно. Коренно различно. 

Какво би станало наистина, ако всички (е, почти) хора живеят безкрайно? Не се боят, че един ден ще умрат, че могат да се разболеят от рак, примерно, да не говорим пък за нещо толкова миловидно и тривиално като шарка (примерно). Безброй възможности, безброй привилегии, здрави тела и вечна младост (дори без да се налага да пият кръв). Година след година, всеки си прави, каквото си поиска, в какви си пози поиска, простете, и изведнъж Европа, тъй като действието се развива там, се трансформира от "застаряващия континент" в пренаселения такъв. Естествено... многократно увеличаващото се население ще бъде един от основните проблеми. Редом с още много други.

И какво се случва, когато трябва да се вземат мерки против това? Няколко десетки милиарда населяват нашата планета Земя, а капацитетът й дали може да понесе цялото това множество, да я тъпче и опосква ресурсите й? Дори след като са измислили някакъв... изкуствен начин, чрез манипулирането на атоми (не претендирам за научна достоверност), да създават храна (и общо взето всичко, което е необходимо... имам предвид, наистина абсолютно всичко). Все някога ресурсите се изчерпват, капацитетът се запълва (впрочем, хората живеят не в нормални жилищни сгради, а в кули, високи стотици, стотици етажи, а апартаментите им представлява някакви кутийчици, защото просто няма място за повече - на мен поне ми е трудно да си го представя (да не говорим колко е неприятно да се чувствам, така или иначе доста некомфортно в тесни пространства, и главният герой в книгата да страта от клаустрофобия)). И това е само един от параметрите на безкрайното съществуване. Другата, не по-маловажна, характеристика е - какво се случва с хората, когато им отнемеш ултиматума, когато заличиш крайния срок, и те вече разполагат с цялото време на света? И при това са в разцвета на силите си, но са лишени от всякакъв възможен стимул.. за каквото и да било. Дори от онова, което в най-силна степен ни определя като живи същества.

Не случайно книгата, освен, че е в сферата на научната фантастика, е и антиутопия (всъщност, тя е предимно антиутопия). И в този дух, съвсем открито представя отговорите на гореизложените въпроси, без да ги скрива сред тонове метафори и интерпретации. Което от една страна е добре, от друга... не чак толкова. Посланията са представени дори твърде буквално в повечето случаи (което пък може да е била и целта на автора, знам ли), но това далеч не е кой знае какъв проблем. Защото пък стилът на Дмитрий Глуховски е наистина увлекателен, историята се чете бързо и завладява в необходимата степен, за да се пренебрегнат (сравнително лесно) някои по-вулгарни изрази и сцени. 

Най-любопитно за мен беше да чета за Ян (е, все пак е главният герой, а и историята е разказана в първо лице от негова гледна точка). Той е уникален с това, че докато претърпява видимо падение в обществото, започва бавно и постепенно да преоткрива онова, което е истински ценно в живота (онзи живот, който все пак си има краен срок, а следователно и някакъв смисъл). Към края на книгата Ян имаше някои великолепни монолози и послания, които наистина ме разчувстваха, а самият финал беше... повече от задоволяващ, макар и очакван.

Накрая ще кажа само че "Бъдеще", макар и да не изненадва с нещо, напълно непознато (което би било и трудно, разбира се), макар и да борави доста буквално с използваните похвати, все пак доставя една голяма доза удовлетворение, провокирано от прочетеното, от посланията, заложени в историята, от развитието на героите и техните съдби и най-вече - от самото бъдеще. Не това, което заварваме в началото на книгата, а онова, чието раждане виждаме в нейния край.